Спомням си Беше едно от онези утрини в блоковете на ж.к. Люлин. Станимира се събуди от трясъка и виковете. Пак същото Нещо хвърчаше, чупеше се, блъскаше се. Часовникът показваше шест и половина сутринта неделя. Единственият ден, в който беше сигурна, че може да се наспи поне до осем.
Мамо! кресна Владислав от кухнята. Къде ми е чашата? Пак си обърнала всичко, нали!
Петдесет и две години. Стана от кревата, метна си халата върху раменете. В огледалото видя лицето на една изтощена жена, която не помнеше кога за последно е спала спокойно. Коси прошарени със сивота, торбички под очите. Кога остаря така?
Идвам, Владо промърмори и се повлече към кухнята.
Владислав стоеше насред хаоса. На плочките парчета от порцеланова чиния, сигурно същата, която хвърлил, търсейки любимата си чаша. Двадесет и пет години, висок, широки рамене но се държеше като малко, разглезено момче.
Ето ти чашата Станимира подаде една синя чаша с надпис Най-добрият син.
Купи я преди години, може би седем. Тогава още вярваше, че ще се оправи, че ще намери работа, че ще живее като човек. Сега този надпис й се струваше като подигравка.
И защо пак я беше сложила там? Казах ти да ми е винаги на масата!
Владиславе, вчера мих съдовете
Не Владиславе! Владо! Колко пъти да казвам?!
Издърпа я грубо от ръката й и наля малко остатък чай от чайника. Очите на Станимира паднаха на парчетата от чинията пак трябваше да мете, пак да купува нови. Пак да търпи.
Мамо, какво става? на вратата се показа Богданка. Слаба, крехка, по пижамата от миналата зима. Деветнайсет а изглеждаше като на шестнайсет. Учеше за учителка, мечтаеше да работи с деца. Ако успееше да завърши. Ако преживееше тази атмосфера.
Нищо, дете. Чинията се счупи.
Разбира се, сама се счупи изръмжа Владислав. Само е скочила на пода.
Богданка взе метличката, почна да събира парчетата. Прието, естествено. Все едно да чистиш чупени чинии всяка сутрин било съвсем нормално.
Не пипай! изрева Владислав. Не съм те молил!
Тогава кой ще го направи? прошепна Богданка.
Не ти е работа!
Станимира седна на масата и отпусна глава в ръце. Господи, колко още ще търпи? Докога ще издържа тези викове, скандали, войната в собствения си дом?
Преди десет години почина Стефан. Съпругът й, баща на децата. Сърцето не издържа Или може би просто не искаше повече да живее в този луд свят. Тогава Владислав още ходеше в професионалното училище. Половин година по-късно го захвърли. Не ми харесва. Захвана работа в хранителен магазин издържа две седмици. Напусна, шефът бил тъп. После на строеж пак не издържа, колегите идиоти. На автомивка шефът измамник. И така, година след година. В началото Станимира вярваше, че ще си стъпи на краката. После го молеше да пробва нещо друго. После, със сълзи на очи, го умоляваше. После просто прие.
А той ставаше все по-лош. Към всички, към себе си, към Станимира и Богданка. Но най-вече към майка си. Тя му беше виновна, че е неудачник. Тя го е възпитала грешно. Тя трябва да го държи, храни, облича.
Мамо, за закуска какво има? Владислав се тръшна на масата.
Омлет, качамак
Пак качамак! изсумтя. Купи нещо свястно де, корнфлейкс например!
Владиславе, взех вчера. Изяде всичко за два дни.
Купи пак!
С какво? Заплатата ми е чак след седмица.
Това си е твой проблем!
Станимира отвори хладилника. Половин бучка сирене, три яйца, къшей хляб останали. Седем дни до заплата. Богданка опитваше да заработи нещо раздаваше брошури в събота и неделя. По 20 лева на ден. Стигаха й само за транспорт и обяд в университета.
Мога да направя омлет обади се тихо.
Със суджук!
Нямаме суджук
Тогава да не правиш. Омръзна ми тая помия!
Стана, изрита стола. Столът се прекатури с трясък.
Владиславе, не прави така прошепна Богданка.
Недей да ми казваш какво да правя! обърна се към нея. Мислиш се за по-добра с твоето университетче?
Не мисля така
Мислиш, гледаш ме като
Владиславе, успокой се! вмеси се Станимира и застана между тях.
Ти си мълчи! Омръзнахте ми и двете! Живея като в затвор! В тая проклета дупка!
Никой не те държи тук насила изтърва се Станимира.
Владислав застина. Бавно се обърна към нея.
Какво каза?
Нищо Не казах нищо
Каза, че никой не ме държи?! Искаш да се изнеса?
Владко
Кажи! Искаш ли да се махна?
Станимира замълча. Но го искаше. Господи, как го искаше! Да се събуди една сутрин в тишина. Да не се стряска от всеки шум. Да може да минава през собствения си дом без да стъпва на пръсти.
Мълчиш? Да знаеш няма да се махна! И този апартамент е и мой!
На мое име е каза тихо.
И какво от това? Все ти съм синът! Имам права!
Имаш и задължения отвърна Станимира. Вече си мъж на двадесет и пет години.
Владислав и Богданка останаха сгушени една в друга, докато най-накрая тишината в малкия апартамент не беше нарушавана от крясъци, а само от тихия ромон на дъжда по прозорецаВладислав примижа, сякаш за първи път чува думите ѝ. Богданка стоеше неподвижна, притиснала ръцете си към гърдите, готова да избяга, ако брат ѝ избухне. Но този път Владислав не крещя. Не запрати нищо по стените. Само гледаше майка си с удивление, после със срам, а после с нещо, което приличаше на страх.
Станимира не се помръдна. За пръв път от години не отстъпи назад. Почувства дланите си топли и силни върху масата. От днес в този дом се живее по мое правило каза тихо, но отчетливо. Който не уважава другите, който не помага, който не работи, няма място тук.
Владислав опита да каже нещо, но думите заседнаха. Тежко мълчание изпълни кухнята, пронизващо и неочаквано облекчаващо. Богданка се приближи и хвана майка си за ръката. За първи път трите зърна на една майчина грижа се наредиха в редица не за да се държат здраво за спасение, а за да поставят граници, да отворят вратата.
В този момент Станимира се почувства по-лека. По-силна. Все едно за миг отново бе на двадесет и пет, новодошла в този апартамент, пълна с мечти, с малки ръце, които се преплитат в нейните. Погледна в очите на дъщеря си и видя бъдеще, което вече не ѝ се струваше невъзможно.
Навън утрото беше същото сиво, люлинско. Но на масата, върху трохите, сред недоизмитите чаши, се роди нещо ново. Тишина, която вече не плашеше, а даваше надежда. Станимира стана, вдиша дъх и прошепна:
Ще изчакаме. Всичко се променя, когато позволим.
И слънцето тихо облиза ръба на прозореца, като обещание, че утре ще е друго.
