Мислех, че съм се оженила
В онези далечни дни в Пловдив, вярвах, че съм се омъжила Докато Яна плащаше покупките на касата в супера, Николай се бе дръпнал настрани. Когато тя започна да пълни торбите с продукти, той излезе навън, на улицата. Яна също напусна магазина и го доближи, докато той нервно палеше цигара.
Ники, вземи торбите помоли Яна, подавайки му двете най-тежки чанти.
Николай я изгледа, все едно го караше да извърши нещо подсъдно. И ти какво? попита изненадано.
Яна остана стъписана. Какво значи и ти какво? Нормално е мъжът да помогне физически. Несправедливо е жената да носи тежките пазарски чанти, а той да се разхожда спокойно до нея.
Много са тежки, отвърна тя тихо.
И кво от това? продължи упорито Николай.
Гледаше как Яна се ядосва, но от инат не поиска да ѝ помогне. Тръгна бързо напред, знаейки, че няма да го настигне. Да нося торбите? Аз да не съм хамалин? Или жена? Аз съм мъж, аз решавам кога да нося! Да си ги носи, няма да ѝ стане нищо! мислеше раздразнен. Имаше кефа този ден да я възпитава.
Николай, къде тръгна? Вземи торбите! викна Яна с разтреперан глас.
Той знаеше, че тежат сам беше напълнил количката. До вкъщи имаха само пет минути пеша, но с тежките чанти пътят изглеждаше безкраен.
Яна вървеше към блока си, едва сдържайки сълзите. Надяваше се, че Николай си прави шега и ще се върне да помогне. Но той се отдалечаваше все повече. Изкушаваше се да захвърли всичко, но донесе торбите в някаква мъгла от болка и обида.
Като стигна до входа, рухна на пейката пред блока изтощена. Гърлото ѝ гореше от желание да заплаче от унижение и умора, но се сдържа в Пловдив не плачеш пред хората. Не можеше обаче да преглътне случилото се: не само че я бяха наранили, но и умишлено я бяха принизили. Колко внимателен бе Николай преди сватбата…
Здравей, Яничке! прекъсна мислите ѝ баба Пенка.
Здравейте, бабо Пенко отвърна Яна.
Баба Пенка живееше на долния етаж и беше приятелка на покойната баба на Яна. След като Яна остана без роднини, баба Пенка ѝ беше единствената близка душа в кооперацията. Без да се замисли, Яна реши да даде всичките продукти на старата жена. Пенсията на баба Пенка бе малка и Яна понякога я глезеше с лакомства.
Хайде, ще ти помогна до вкъщи, каза Яна, вдигайки тежките чанти.
Влизайки в апартамента на баба Пенка, остави торбите пълни с рохки козунаци, консерви с говежди език, компоти от праскови и други вкусотии, за които баба Пенка все мечтаеше, но рядко можеше да си позволи. Старицата се развълнува толкова, че Яна се засрами, че не се отбива по-често при нея. След няколко топли прегръдки и целувки, Яна тръгна към своя дом.
Когато отвори вратата, Николай излезе от кухнята, сандвич в ръка.
Къде са торбите? попита той невинно.
Кои торби? отвърна Яна със същия тон. Онези, с които ме изненада с помощ?
Недей да се шегуваш! Да не си се обидила нещо?
Не каза тя спокойно. Просто си направих изводите.
Николай се напрегна. Чакаше скандал, но тишината ѝ го караше да се чувства ненужно гузен.
Какви изводи?
Нямам мъж въздъхна. Мислех, че се омъжих за истински мъж, а се оказа, че съм взела магаре.
Не разбрах почувства се засегнат.
Какво не е ясно? Аз искам истински съпруг. Ти, изглежда, искаш съпруга-мъж. Може би ти трябва мъж до тебе.
Лицето на Николай се изчерви от яд и стискаше юмруци, но Яна вече прибираше нещата си в чантата. Той се опитваше да спори до последно, не разбирайки как такава дреболия може да разруши дом:
Всичко беше наред! Жалко е заради някакви торби да става така! натякваше, докато тя разсеяно събираше вещите си.
Надявам се занапред да си носиш сам чантата, отсече Яна, без да му обръща внимание.
Яна прекрасно осъзна, че това беше само първото предупреждение. Ако бе преглътнала унижението, дресировката щеше да става по-тежка. Затова сложи край на всякакви обяснения, хлопна му вратата под носа и тръгна по своя път.






