Вчера, в съня ми, навлязох в странен свят, където времето се разтапяше като разтопен мед. Беше ми навършени шестдесет точната възраст, която в будния живот ме преследваше като тих шепот в коридора на самотата. Със съпруга си бяхме се разделили преди години, а единственият ми син, Марин, живееше далеч, в студената прегръдка на леденото небе над канадските планини.
Не можеш да останеш сама! повтаряше винаги приятелката ми, Румяна Петрова, гласът й звучеше като събуждане от дълбок сън.
Къде да намеря онзи принц?, измърчах аз, докато очите ми се отразяваха в огледалото, където се четеше, че съм заседнала в часове. Мойте съвременки приятелки са като изтощени листа без блясък. Те не търсят мъж, а домашна помощница!
А защо не опиташ с мъничко помлад? подмина Румяна, усмивка като утринна роса. Ти изглеждаш прекрасно!
Тези думи се вкорениха в съзнанието ми като тайно семе. В онзи странен сън се появи Даниел Георгиев младеж на четиридесет и пет години, скрит зад сенките на стар парк Възраждане в София. Той бе раздвоен, с възрастна дъщеря, живееща в апартамент със синя фасада. Започнахме да си говорим, срещаме се под падащи листа, а след това той се пресели в малкото ми студиозно жилище, където стените шепнеха стари приказки.
Бях щастлива, докато не усетих, че Даниел има други намерения
Моят първи съпруг беше истинско товарище. Не работеше, живееше на моя сметкови разходи, изразходваше лева си в алкохол и постоянно внасяше безполезни вещи в къща. Търпях го, защото така изглеждаше, че е правилно.
Но един ден нещо се промени в мен. Събрах неговите вещи, ги поставих пред вратата и ги затворих завинаги. Усетих облекчение, като ако вятърът раздуха тежка маса от камъни.
След развода имаше хора, които ме подкрепяха, но не позволявах никой да се доближи. Последните години бяха особено тежки. Синът ми, Марин, замина за далечна Канада, реши да остане там завинаги. Радвах се за него, но знаех, че погонята след него вече е безсмислена. Промяната на страна, навици, живот това не беше за мен.
Не можеш да останеш сама! Поне намери някой, настояваше отново Румяна.
Къде? Всички мъже на моята възраст се движат като уморени сенки, те не търсят любов, а нуждаят се от помощница.
Обърни внимание на помладите! поддържаше тя, а след тази дума съдбата започна да се плъзга като кристална река.
Всеки ден в парка пред къщата ми виждах мъж, който водеше куче малко черно Бобо с блестящи очи. Той беше висок, изтеглен, със сива коса по скроните. Първо бяха само погледи, после къси поздрави, а след това Даниел се вплете в моето съществуване като вълна в тъкан.
Той носеше цветя, кани ме на разходки, разказваше странни истории, а аз се разцъфтях като пролетна роза в пустошта. Хората около мен се поглеждаха с удивление някои завиждаха, други осъждаха.
Не ме пипаше каквото и да било. Когато Даниел се премести при мен, бях дори радостна. Готвях вкусни вечери, миех дрехите му, се грижех за него Всичко беше прекрасно, докато един ден той каза:
Можеш ли да разхождаш Бобо? Ти ще си поактивна, ако ходиш повече.
Хайде заедно, предложих аз.
Не трябва да се появяваме твърде често пред хората
Това ме удари като студен душ. Той срамеше ли се от мен? Или просто намери удобна домакиня, която го храни и се грижи за него?
Тази вечер реших да бъда откровена.
Даниел, домашните задължения трябва да са съвместни. Своите дрехи можеш да перееш сам.
Той ме погледна учудено, после се усмихна самодоволно:
Искате ли младеж? Тогава трябва да се грижиш за него. Какво друго имаш?
Моите устни задържаха мълчание точно три секунди.
Имате половин час, за да съберете вещите си и да заминете.
Какво се прави? Не мога! Дъщеря ми вече е довела приятеля си в апартамента ми.
Тогава живейте заедно! изрекох и затворих вратата.
Не почувствах болка, нито съжаление. Само лека тъга в сърцето.
Останах сама. Отново. И се запитах: може ли в моята възраст да срещна истинска, чиста любов? Или това е само илюзия, наложена от филмите и книгите?
Досега нямам отговор. Едно обаче е сигурно не съм за някого. Съм за себе си.
