Докато разхождаше кучето си, покрай една гимназистка спряха двама мъже и грубо ѝ предложиха да я заведат на разходка”…
Такова нещо Радина никога не бе виждала у кучето си в очите му гореше гняв, зъбите му лъщяха страховито. Преди още да успее да осъзнае какво се случва, то вече се хвърли върху единия мъж, който бе стиснал ръката ѝ, събори го на земята и с ръмжене се изви над него като страховита сянка…
Когато навърши седем години, Радина получи собствена просторна и светла стая. Но момиченцето категорично отказваше да спи само всяка вечер или майка ѝ, или баща ѝ лягаше до нея, за да заспи спокойно. Ако през нощта се събудеше и не намереше никого до себе си, хващаше си възглавницата и одеялото, и се пренасяше при родителите си. Нито уговорки, нито мъдри разговори имаха ефект навиците ѝ не се променяха, макар да растеше с всяка година.
Докато един ден решението не дойде само в лицето на едно бяло, пухкаво топче, което изплашено изскимтя, а после тутакси остави локва под себе си. При по-внимателен оглед стана ясно, че това е съвсем малко кученце, толкова сладко и трогателно, че Радина възкликна: Мамо, да го задържим ли? И започна пазарлък: да учи прилежно, да поддържа ред, сама да разхожда кученцето и… да спи сама в стаята си. С първите три условия Радина се съгласи без замисляне, на последното помисли, но радостно откри: Вече няма да съм сама!
Така у дома пристигна Белчо според документите уест хайленд териер, по нрав истинска госпожица със силен характер. И изненадващо, Радина удържа на думата си. Откакто се появи Белчо, започна да спи сама в стаята си, а той стана нейн верен другар и през нощта, и в ежедневните грижи.
Белчо беше истинска красота: поддържан, самоуверен, сякаш знаеше колко е чаровен. Почти не обръщаше внимание на другите кучета, но към децата които все го галеха проявяваше търпение и снизхождение, едва ли не като усмихната признателност. Когато се приближеше друго куче ръмжеше и показваше зъби, обидено въздишащ.
За да променят поведението му, Радина и майка ѝ го записаха на кучешко училище и цели три седмици ходиха прилежно на занимания. Но или инструкторката бе неопитна, или Белчо инатлив, промяна така и не настъпи. Заключението беше: Той ви възприема за своята глутница. Друго не му трябва. И така, тримата вървяха заедно по своя си път.
За разходките Радина и Белчо предпочитаха запуснатата, обрасла със свежа трева градина зад блока. От старите бараки нямаше и следа останали бяха само основите и няколко диви ябълки. От едната страна границата беше старите къщи с дървени огради частни домове на почтени пенсионери. Повечето кучкари от квартала ходеха на близката поддържана площадка за кучета, но Радина и Белчо обожаваха това вълшебно скрышено кътче уединено и изпълнено със свобода.
И именно тук срещнаха съдбата си.
Това лято Радина стана на петнадесет, а Белчо на осем. Момичето вече бе високо, със замислен поглед и телефон в ръка, а Белчо уверен като зряла дама. Разхождаха се в градината, Радина се бе унесла, а Белчо душеше тревата и тогава изведнъж ги нападна! Едно голямо, рошаво куче, напомнящо пастир, само че още по-разчорлено и пробудено от неизчерпаема енергия. Огромен, шумен, веселяк скачаше около Белчо, мушкаше го с нос, лижеше го и заразяваше всички с неистово веселие. Белчо стоеше вцепенен, не разбирайки какво да прави с този нахалник.
Не се плаши, мило! дотича баба на около седемдесет години с патерица. Игрив е, но добър. Никого не е хапал!
Личи си засмя се Радина и приклекна. Веселото куче тутакси започна да я ближе и да мята радостно опашка, че чак прах се вдигна.
Знаете ли, досега само в двора го разхождах, по улицата не съм го пускала. Но миналата седмица дойде внучето и веднага го изведе. Беше толкова щастлив! Сега вече и аз го извеждам. Щом видя вашия право към него лети.
А моят не може да му откъсне поглед. Май го хареса…
Прекрасно! Името му е Дружок. Аз съм баба Елена Димитрова.
От същата вечер Дружок не пропускаше разходките. Понякога чакаше още на поляната, ако закъсняваха, Белчо с весел лай го викаше, и след минутка Дружок се появяваше. Тичаха сред тревата, боричкаха се, въргаляха се в праха.
Радина носеше одеяло, постилаше го под ябълковото дърво и четеше. Белчо и Дружок, след игрите, лягаха до нея, носовете им се докосваха, отмората ги обгръщаше. Понякога баба Елена също идваше носеше домашна баница, сядашe на края на одеялото и разказваше истории. Радина я слушаше с интерес старицата живееше сама, синът ѝ и внукът я посещаваха рядко. Кучето ѝ било подарък, мислели, че ще остане дребничък, но пораснал великан.
Без помощта на сина ми трудно бих се справила. Пенсията е малка едва стига за храна на такъв звяр въздъхваше баба Елена. А Дружок я гледаше влюбено.
Септември дойде и разходките се преместиха в ранните вечери. Една такава вечер едва пристигнаха на полянката, Дружок го нямаше. В този момент черен джип мина с бясна скорост по коловозите, музика кънтя, три пияни младежа изскочиха. Двама се запътиха към Радина, обграждайки я.
Момичето отстъпи под ябълката, включи микрофона на телефона и го сложи в джоба. После тихо каза на Белчо:
Извикай Дружок. Бързо!
Не се наложи да го подканя Белчо веднага излая могъщо и търсещо помощ.
Кво куче, а? ухили се един, оценяващо оглеждайки. Яко, кефи ме!
Този е страшен! засмя се другият, но Белчо само изръмжа, вирна нос и показно захапа въздуха.
Хайде да не губим време! и първият рязко сграбчи ръката на Радина. Да те возим малко! Ще те върнем…
Ако оцелееш изсмя се вторият и сграбчи другата ѝ ръка.
Момчета, по-добре за вас е да си тръгнете каза спокойно Радина, печелейки време. Всеки момент ще има още едно куче тук. А по-добре е да не ви намира…
Какво, още някой пес? ухили се, блъсна Белчо силно с крак и дръпна Радина към джипа. Да видим що ще стане!
Може и да ни изяде, а? изсмя се другият, пляскайки я по бедрото. Но веселието им беше кратко миг след това буквално отхвърча назад, като че го бутна камион Дружок с всичка сила се бе хвърлил срещу него.
Радина не бе виждала досега такъв яростен Дружок очите му святкаха, устата пенеше, зъбите бяха оголени яростно.
Преди още някой да осъзнае ситуацията, Дружок се хвърли върху този, който държеше Радина, събори го и го застъпи, ръмжащ като четириного чудовище.
Другият хукна панически обратно, вмъкна се в колата, захлопна вратата, настъпи газта и изчезна в нощта.
Радина извади телефона си, спря записвача, и веднага позвъни на полицията.
Първият нападател още лежеше под могъщото куче, целият омазан в кучешка слюнка, треперещ от страх. Така ги завари и дежурният полицай.
Достатъчно, Дружок, стига вече каза спокойно Радина, нежно хвана нашийника му. Пусни го, да си върви, че ще се изплаши още…
Полицаите издърпаха уплашения мъж, а по панталона му лъщяха мокри петна
Докато Радина държеше Дружок, коленичи до тях, погали рошавата му глава и прегърна още треперещия Белчо, който я гледаше уплашено питаше сякаш: Вече ли сме в безопасност?
А баба Елена казваше, че и да ръмжиш, не можеш прошепна на Дружок. Е, можеш… Благодаря ти, приятелю!
Октомврийските вечери ставаха все по-студени. В една такава разходка Радина пак мина покрай къщата на баба Елена пред нея имаше линейка, а бабата изнасяха на носилка.
Много болна стана обясни съседката. От няколко дни кашля, едва ходи. А днес Дружок виел като луд. Той мълчалив, за нищо на света не лае. Като я чух, втурнах се и я намерих в безсъзнание, гореше от температура… Повиках линейка веднага. Дано се оправи!
Всичко ще бъде наред. Ще я посетя утре каза Радина.
Дай Боже… Ама кучето не знам какво да го правя. Моят пес е мъжкар, няма да се търпят…
Ще го вземем у дома. Тясно е, но ще договоря и с нашите. Няма да го оставим.
Когато Дружок се премести у Радина, беше щастлив сред Белчо, но тъгата не изчезваше. Всеки път, когато Радина се връщаше от болницата при баба Елена, кучето тичаше към вратата с надежда чакаше да чуе Хайде, тя те вика!
Бабата постепенно се оправяше, и Радина ѝ донесе таблет в болницата. Оттогава Дружок се срещаше с господарката си по видеовръзка. Първо обикаляше около екрана, после се излягаше пред камерата, гледаше и слушаше внимателно. А баба Елена се смееше, махаше през камерата сякаш го гали. И на двамата им олекна.
Скоро пристигна синът на баба Елена. Научи всичко, поблагодари на Радина и каза:
Взимаме мама у нас. Не мога да я оставя сама повече. Но… за куче няма място, жилището е малко, петима сме и мама идва…
Не се тревожете. Вече си е у нас, нашите са съгласни. Вземете таблета, да могат да поддържат връзка за Дружок и за баба Елена е радост!
Под краката шумоляха есенни листа, дъждът чукаше по прозорците, а вятърът се гонеше между дърветата. До големия прозорец, увита в одеяло, седеше Радина и гледаше към любимата поляна. До нея, на килима, лежаха Белчо и Дружок, носовете им допрени.
Една история завърши. Но в далечината отвъд дъжда и хоризонта, започваше нова такава, в която винаги ще има място за дом, топлина и вярно, защитно ръмжене, което казва повече от хиляда думи. Защото понякога най-голямата сила живее в добрината и предаността на едно сърце.
Докато разхождаше кучето си в софийски квартал, до ученичка спряха двама мъже и нагло ѝ предложиха да я „повозят малко“…
Ника никога не бе виждала кучето си Ляля толкова разярено: очите ѝ пламтяха, зъбите блестяха заплашително. Още преди да осъзнае какво се случва, Ляля вече се хвърли върху мъжа, който сграбчи момичето, събори го на земята и с ниско ръмжене се надвесваше над него като страховита сянка…
