Те седяха в кухненската ъглова маса, един срещу друг, както хиляди пъти преди. Чаят вече бе охладен, а пред тях лежеше отворен тефтер със задъхани редове. Вместо списък за пазар, в него се появиха имена на градове.
Бисерка прекара писалката по горния ред.
Варна, прочете тя на глас. Пловдив. Стара Загора. Рила Наистина ли Рила?
Георги вдигна рамене, гледайки през прозореца в мрачните тухлени къщи.
Мечтите не вредят. Този път обаче без планински върхове. Нека нещо поблизо, където да стигнем с влак, без превключвания.
Тонът му беше спокоен, но в душата му бушуваше вълнение, като в младостта пред изпит. Винаги са пътували с готови туристически пакети фирма, маршрут, трансфер с табелка на летището. Сега решиха сами да сътворят всичко.
Идеята им се появи през зимата, когато в общ чат се появиха фотографии от Турция същите басейни, същите шезлонги, същите усмивки пред шведска маса. Бисерка каза, че е уморена от еднообразните хотели. Георги се подсмя, но идеята се захвана. Седмица по-късно предложи тихо: а да опитаме сами, в България.
Сначала Бисерка се колебаеше. Страхуваше се, че без туристически агент ще натъкат датите, ще се изгубят, ще останат без подслон в чужд град. Тогава си спомни, как миналата година им дадоха стая без балкон, обещали друга, а мениджърът им се разтря с ръце. Този спомен запали в нея тих гняв.
Добре, каза тя. Нека сами.
Сега седяха с тефтера и карта на България на лаптопа.
Влак, повтори Бисерка. Тогава Южна България или Дунавския регион. Пътувал ли си някога в Пловдив?
Само за работа, минах през него, отговори Георги. Не съм го разглеждал. Казват, че е красив. И не е далеч.
Той отвори сайт с разписания на влаковете, а Бисерка се приближи, усещайки топлината от екрана.
Виж, каза Георги. Нощен влак. Седим вечерта, пристигаме сутринта. Романтика.
Романтика е, ако климатиците работят, фракуна Бисерка, но се усмихна.
Тя вмъкна в тефтера Пловдив и обгради думата с кръг.
Добре, град избрахме. Сега подслон. Това е като миниквест, усещаш ли? прошепна тя, докато страхът се сплавяше с вълнението.
Георги кимна.
Разделяме се. Аз проверявам влаковете, ти апартаменти. После се събираме и сравняваме.
Той говори същия тон, с който разпределя задачи в офиса. Бисерка се усмихна.
Командир, готово. Само имай предвид, че ще избера място с истинска кухня. Не искам да живея от кафенета цяла седмица.
А аз не искам да спя в подвала, отвърна Георги. Търси и кухнята.
Те се разпръснаха в различни стаи. Лаптопът на Георги стоеше в хола върху малката масичка, а Бисерка се захвана в спалнята, облегнала глава на възглавница.
Полчаса по-късно Бисерка вече познаше десетки чужди апартаменти от ярки дивани и фикуси до скучни килими и стари тапети. Гледаше не само леглата и кухните, а и рафтовете с книги, чашките на масата, магнитите на хладилника чужд живот в миниатюра.
Георги се бори с тарифите за билети. Сайтът се зареждаше и замръзваше, връщаше го на началната страница и той тихо руга се. Когато отново се закача, извика:
Бис, как върви?
Живея в три апартаменти едновременно, отговори тя от спалнята. И в един от тях явно е присъство на дизайнер от деветдесетте.
Той се засмя, напрежението падна. Събраха се отново в кухнята, всеки с листа бележки.
Вариант едно: център, до крепостта пеша. Но леглото късо. Вариант две подалече, но просторна кухня. Трети собственикът пише за любителите на партита не безпокойте. Това не ни притеснява.
Георги показа намеренията си.
Намерих влак. Нощен, както искате. Само едно но обратно билети за удобен ден почти няма. Има само след два или пет дни.
Пет дни, вдигна Бисерка. Не искам да се мачкате из града като кон. Поспокойно е подобре.
Сигурна ли си? попита той. Това почти седмица.
Тя вдигна рамене.
Не заслужаваме ли седмица? Децата вече са големи, ще се справят. На работа ще ни пуснат. Ако е нужно, ще взема два дни без заплащане.
Той кимна. Думата седмица взе тегло. Седмица само за тях, без ежедневното домработамагазин.
Тогава ще взема билети туда и обратно, каза той и усети сърцето си да бие побързо.
Когато натисна плати, ръката му задря за секунда. Помисли за грешка с датите, но плащането премина, получи се имейл. Няма обратно.
Какво, погледна Бисерка през рамо. Стигна ли?
Похоже, да, отвърна той. Тръгваме.
Погледнаха се като деца, които токущо направиха нещо голямо без възрастните.
Вечерта избраха апартамент печели с голямата кухня. Хазяйката отговори бързо, учтиво, обеща да ги посрещне пред вратата.
Виждаш ли, затвори Бисерка лаптопа. Не е толкова страшно.
Това е само началото, възрази Георги. Още маршрут в града, какво да гледаме, къде да ядем
Утре, отмахна тя. Днес вече съм се наситила с чужди килими.
На следващия ден се събраха отново на масата, но с карта на Пловдив. Бисерка обзе центъра с молив.
Тук е крепостта, тук е крайбрежната алея, тук е мечетата. От нашия апартамент до крепостта са двадесет минути пеша.
Двадесет минути, ако не фотографираш всеки кът, забеляза Георги.
Ще фотографирам всеки втори, отговори тя. Компромис.
Започнаха да съставят списък с места. Бисерка тягаше към музеи и стари улички. Георги търсеше добри столове и кафенета.
Забеляза ли, каза той, че найпърво мислим за храна?
Това е възраст, усмихна се тя. Първо сме мислели за дискотеките.
Списъкът растеше. В един момент Бисерка се умори.
Чувам, че пренаписваме всеки ден по минута. Остави да има два дни как ще се развие, предложи тя.
Георги се учуди.
Това ти казваш? Човек, който планира дори пазаруването в супермаркета.
В супермаркета да, отвърна тя. Но не искам да се мачкате из града със списък, а просто да се разхождам.
Той помисли и кимна.
Добре, два свободни дни. Ще ги запишем.
Изтриха няколко пункта, дъхът им се успокои.
Седмица преди отпътуването, остави три дни, когато се появи първата сериозна грешка. Бисерка вечерта реши да провери резервацията. Прочете имейла от хазяйката и замръзна.
Лешо, повика тя. Дойде тук.
Той се прибра, избирайки кърпа от ръкава на кухненска кърпа.
Какво има?
Виж, показа тя екрана. Писах погрешните дати. Пристигаме нощем от петото на шестото, а апартаментът е резервиран от вечерта на шестото. Значи
Значи ще зависнем половин ден, довърши Георги.
Те се погледнаха, а в гърдите на Бисерка се върна паника. Въображението й изтъкваше нощувка на гарата, разговори с хазяйката, доплащане.
Глупавах, изнесе тя. Проверявах.
Не си глупа, успокои Георги, макар и в него да се стискаха кости. Просто сме се сгрешили. Ще пишем на хазяйката, да попитаме дали можем да се настаним сутринта.
Ако не се получи? попита тя.
Тогава ще намерим камера за багаж, ще се разходим до вечерта. Не е краят на света.
Той седна до нея, отвори лаптопа и заедно написа съобщение. Дълго се бореха с формулировката, за да не звучи натрапчиво. В края Бисерка добави усмивка, въпреки че обикновено ги избягва.
Отговор дойде след половин час: предишните гости напускат ден порано, така че могат да се настанят сутринта, стига да ги предупредят за часа.
Бисерка издиша облекчено и притисна челото си към рамото на Георги.
Представях си как спим на пейка пред гарата с куфари.
Би било интересен опит, подигра се той. Но нека го избегнем.
Те се засмяха и напрежението отплава. Грешката, която миг преди бе изглеждала катастрофа, се превърна в история, която ще разказват.
В деня на тръгване пристигнаха на гарата час преди заминаване. Георги се тревожеше за задръствания и принуди Бисерка да излезе от къщата порано. Седяха на масата в зала за чакане и наблюдаваха хората.
Поглеждай, шепна Бисерка. Онзи двойка с огромен куфар сигурно отиват на море.
А мъжът с раница в командировка, добави Георги.
Разказваха истории на непознатите, както правеха в младостта. Това ги връщаше към едно леко чувство, отдавна забравено.
Когато обявиха качването, се придвижиха към платформата. Вагона беше топло, но чисто. Седяха до прозореца, Георги постави куфара на горния отвор, а Бисерка развърза одеялото и списъка.
Е, официално започнахме, каза тя, когато влакът се тръгна.
Той погледна през прозореца към бавното движение на перона, към хората с чанти и към дежурника в жилет.
Официално, съгласи се той.
Пътуването мина без големи приключения. Пиеха чай от чаши в подложки, слушаха разговорите на съседите, опитваха се да спят под ритъма на колелата. Сутринта, когато влакът се приближи към Пловдив, Бисерка усети ново вълнение. Щяха да слезат на непознат перон, да намерят хазяйката, да се ориентират без превозни средства.
На гарата беше шумно. Хората се мъчеха да излязат, някои посрещаха роднини с цветя. Хазяйката им изпрати съобщение, че чака пред входа. Георги се опита да използва навигатора, но се изгуби в стрелките.
Чакай, кикна Бисерка. Да следваме указателите, а не телефона.
Излязоха към голямото стъклено изходно кътче, зад което се простира площад. Хазяйката, жена около петдесет, благожелателна, им разказваше за найблизкия магазин, автобусната спирка и съседите.
Апартаментът беше поподобър от снимките светъл, с голяма кухня и изглед към двор, където стояха подредени коли и детска люлка.
Възхищавам се, измънка Бисерка, докато хазяйката си заминаваше. Каква печка! Можем да печем сладкиши.
Тук сме за почивка, а не за сладкиши, напомни Георги.
За мен готвенето е също почивка, отвърна тя.
Разпределиха вещите, изпиха чай и излязоха навън. Първият ден премина в лек хаос няколко пъти се изгубиха на картата, спореха къде е найблизо до крайбрежната алея. Георги настояваше за автобус, Бисерка искаше да върви пеша.
Взехме апартаментаСъбудени от шепота на нощния влак, те се усмихнаха, разбраха че пътуването е всичко, което никога не спи, и се изправиха към новото утро, готови да сънуват следващото приключение.
