Аз вече не те обичам, Божано, решително заяви Леша, седейки зад масата в кухненската ъглова част на старата панелка в София. Божано стоеше до прозореца, където дъждът, изглеждащ като разтегната река от светлина, се спускаше над улицата Г. Сливняков.
Разбрах това отдавна, Леше, прошепна Божана, след като вдиша дълбоко аромат на влажна земя и затвори прозореца с едно тихо щракване.
Наистина? удиви се Леша. Дори?
Тебе те учуди? тя отворва прозореца, погледна през мъглата, след което усмихна се и го затвори отново.
Не, но мислех, че ти не знаеш, измисли се Леша с горчиво усмивка. Тогава всичко се опростява. Трябва да се разделим.
Сигурен ли си, че така искаш? попита Божана. Счупихме ли се като сърцето на младо дърво? Десет години сме женени, имаме малка Кали, както и нейното късче небе.
Ще плащам издръжка, каза Леша. И ще ви подпомагам, без да се съмнявате. Нищо от теб, Божано, не искам.
Какво имаш предвид? изненада се Божана.
Не искам да се боря за апартамента на ул. Г. Сливняков и къщата в Банско, които купих преди да се оженим, обясни Леша, поглеждайки към празния плот.
Тези имоти? повтори тя. Не ги ще споделяме?
Не, отговори той, защото съм над това. Ако бях помъничък, без състрадание, щях да ви изпразна до последната коприна, но аз не съм такъв. Оставям ви всичко, без да искам нищо. Чисто сърце.
Благодаря, Леше, каза Божана с тихо въздишане. Ти си истински мъж, а не всички.
Какви не всички? попита Леша, вдигайки глава и гледайки към фиолетовия хладилник, който изглеждаше като замръзналото време.
Тези, чиято душа не е така прозрачна, обясни тя. Като мъглата над планината, те губят честта си.
О, тези, разбра Леша, като погледна мръсната мивка, пълна с нелепи съдове. Много мъже са със срамежлива сянка. Не ще повярваш, но някои са толкова странни, че се чудиш каква е земята им.
Божана се усмихна, продължавайки да наблюдава дъжда, който изглеждаше като разтегнати струи черно-бели кристали.
Обичам, когато вали, а в къщата е тихо, топло и спокойно, помисли тя.
Земята върти всички, а мъжете са различни, отвърна Леша, без да отстрани очите от масата.
Какво? викаше той, радостен, докато виждаше само сенките на столовете.
Той реши да разкаже странна история за колега от фирмата Калина, който, когато напускаше съпругата си, оставаше като безследен облак
Ще разкажеш друг път, Леше, каза Божана, сега нямам време. Има ли още нещо, което искаш да кажеш за нас?
О, има, кикоти Леше. Но първо: отдавам ти всичко квартира, дете, но имам една молба.
Каква молба? попита тя.
Не можеш ли да ми дадеш петстотин хиляди лева? прошепна той, като обеща честна дума.
Петстотин хиляди? удиви се Божана. Сигурен ли си, че ти ще стигне?
Сигурен, мила Божано, увери Леше. Пресметнах всичко.
Пресметна? с усмивка якара той. Дори така?
Ти се смееш, но това не е толкова много за осем години брачни тежести, настоя Леше. Нямам претенции към теб.
Не се съгласявам, заяви Божана. Петстотин лева са твърде много. Нищо няма да ти дам.
Какво, нищо? не разбираше Леше. Пети хиляди не искаш?
Точно така, отвърна тя, вдишвайки дъх от дъжда.
Странно, помисли си Леше. Как може да не даде? Не очаквах такъв обрат. Надежда, приятелката ми, казваше, че петстотин хиляди не са огромна сума, ако се откажеш от всичко.
Какво ще дадеш? попита той, поглеждайки към старата хладилна кутия, покрита с мъх.
Нищо, отговори Божана, отдалечавайки се от прозореца и сядайки зад масата.
Такава новина!, помисли Леше. Нищо не получаваш. Какво да правя с отворено сърце? Какво ще кажа на Надежда?
Ще дадеш триста хиляди? изпитваше той.
Рубля не давам, отвърна тя, безмълвно.
Как е възможно? се чудеше Леше. Просто не искаш и всичко е готово?
Не искам, повтори Божана, гледайки към мрака зад прозореца.
Мислех, че това не е достатъчно, но ако триста хиляди са ти твърде много, а петдесет? запита той, изразявайки се в сънливи мигове.
Уморих ме, Леше, прошепна тя.
Добре, каза той след кратка пауза. Ако поставяш въпроса така, ще търся правата си другаде.
Каквото искаш, отвърна Божана. Права се обичат, когато се защитават, особено отдалеч.
Кой ще подаде развод? попита Леше строго.
Какъв развод, Леше? се засмя Божана. Вече сме разделени.
Как се разделихме? възкликна той. Защо не знам?
Три години си изчезна от дома, звънна само три пъти: първи път, за да ме успокоиш; втори за някакви важни проблеми; трети за да кажеш, че не ме обичаш и искаш петстотин лева, изсвети Божана.
Трябваше ми време за размисъл, признал се Леше. Опитвах се да спася семейството. Как можеш да се разведеш без мен?
Писма ти изпращаха, но ти не се яви на заседанията, отвърна тя.
Не ходих, защото не обичах тези разбори, обясни Леше. Ако не съм там, кой ме винеше?
Само себе си, ако не си искал да бъдеш, каза Божана.
Как мога да бъда, ако не обичам скандали и дребни спорове? бяха му думите, замъглени от дъжда.
Тя разбра и ни раздвои, отбеляза тя.
Кой е тя»? попита Леше.
Съдията, разбира се. Тя е онзи строг глас, който решава, отговори Божана, насмиваща се.
Дойде ли ти, че вече не сме мъж и жена? попита той.
Дойде, измърка Леше, вдишвайки тежък въздух. Това е всичко.
Какво се случи в съда? искаше да знае той.
Всичко беше наред, клюкна Божана. Няма чужди, само наши.
Мисля, че не обичам чужди да знаят проблемите ни, добави Леше, гледайки към замърсените съдове.
Съдията беше спокоена, не се ядоса, често ми споменаваше, че ме помни, сподели Божана.
Тя се интересуваше къде си, репликира той.
Какво, че не съм? прошепна тя.
Не се ядоса, не се тревожи, каза той, виждайки че вратата на съда се отваря към безкрайното.
Защо искаш петстотин лева? попита тя. Искам да направя ремонт в нашата панелка на ул. Г. Сливняков. Децата растат, дома имат нужда от нови електрически кабели, отопление, нова кухня както старите брежневски жилища, но с помодерен дух.
Значи имаш вече две малки девойки? попита Божана.
Две, призна Леше, мислейки за малка Кали и още една, която още не е родена, докато сънят се разтапя в дъжда.
Къщата е стара, триредна, нужна е цялостна реконструкция, продължи той. Надежда ми препоръча да поискам помощ, иначе ще ни отнеме всичко.
Не се лъжи бързо с ремонта, Леше, предупреди Божана.
Защото тази къща е нашият общ имот, половината е моя, според решението на съда, отвърна той, почти шепнейки.
Мога да ти продам моя дял, или да ти дам едностаен в пететажка на Граждански проспект, но с фин ремонт, предложи Божана. Избери.
Това е всичко? извика Леше, гласът му се разпадаше като дъждовна капка.
Ако не искаш да се разболеш от нашето съжителство, ще продам своя дял на първия, който дойде, каза тя.
Леше погледна в замърсената мивка, в износения хладилник, в тавана, където тръбите късо се спираха, в праха на пода и в старите прозорци от съветско време. Спомни си счупения телевизор, мрака в банята, ароматите на разтворени торби и се почувства като в безбрежен океан, където сълзите са от лъчиста светлина.
Съгласен съм, прошепна тихо Леше.
