Днес, записвайки се в дневника, се замислих колко сложни са нишките, които ни къпят с майка ми. Докато стоях пред входа на супермаркета Максим в София, ме спря внезапно Марина сестрата на майка ми, с пръст в устата и със сълзи в очите. Тя ни хвърли кутия със зеленчуци под краката и, преди да успея да се оправя, една женска ръка от друг клиент почти ме притисна.
Внимание! извика преминаващата млада жена, докато се опитваше да не се спъне в тесния проход. Сте ли вие Марина? Какво правите тук?
Марина се замисли за миг, после изплю късо: О, Иване, ти ме обвиняваш, че съм безследна? каза тя, като се надяваше, че ще разберат, че се мързи от беззаконието. Майка ми, Оля, от другата страна на плажа, се усмихваше, докато събираше късмета си.
Оля започна да ми разказва, че Лера, нашата позната от Пловдив, я дължи 200 лв. и все още не ги е върнала, въпреки че обеща да ги върне преди следващата заплата. Това ме изненада, защото и аз имам стабилен доход от работа в рекламна агенция, получавам заплата над средната за нашата област и моят син от две години вече живее сам и не се нуждае от подкрепа.
Това е просто недоразумение, мислех си, докато Оля продължи да оправдава дълга: Аз взех само 80 лв. преди две седмици, когато си счупих ръката. Сега се нуждая от помощ, защото съм в болница със скъпа гипсова система, а нещата стават по-скъпи, отколкото се мисли.
Скоро след това Оля започна да ми шепне нецензурни изрази, сякаш искаше да ме упрекне, че съм безсърдечна. Чувствах горчивина, защото вярвах в нейните думи преди две седмици, когато ме позвъни от отделението за спешна помощ, където бяха я поставили след падане от стълбите. Тя съжалеше, че не може да яде, пие или сънува без моята подкрепа.
Тогава разбрах, че социалните работници, вместо да ни помогнат, ни изпрепъват с излишни такси. Оля продължи да ми лъже, че всичко е само временно, а истината беше ръката й беше счупена, и тя наистина се нуждаеше от грижи.
Кой трябва да бъде този, който се грижи за нея? Аз една единствена дъщеря, която никога не е правила зло на майка си. Тя винаги се представяше като жертва, отхвърляна и забравена, но в същото време купуваше лекарствата и портокалите за мен, присъстваше на родителски събрания и ме обличаше.
Оттук реших да взема месечен отпуск без заплащане, да се преместя в къщата, където израснах, и да се грижа за майка си. Планирах да наема домашна помощничка, която да бъде и гледачка, а ако не успея да я убедя да се премести с мен.
Първите дни в старата къща ме върнаха назад във времето, спомени за онова, защо преди десет години избрах да напусна дома след 9клас. Тогава се записах в колеж в Пловдив, избрах общежитие в близкото село и останах там защото имаше повече личното пространство, отколкото в дома на майка ми.
Една от майките в квартала, Мария почти 30годишна, винаги с изправен гърб, ме упрекна за незаконните ми дрехи. Как могат прилични момичета да носят такива? питаше тя, докато вдигаше ръкава си, скрит под мреживото, което я поддържаше. Знаеш ли къде работят хората, които се обличат така?
Отговорих й спокойно: Те имат личен живот, Макрото. Ако искаш, можеш да отвориш шкафа в кухнята там има интересни неща. Това беше последната ми точка, след която се почувствах достатъчно силна, за да изтегля границите си.
След това майка ми се опита да ме принуди да слушам нейни мелодии в ранните сутрешни часове, когато още спя. Включваше телевизора и започваше да пее, като че ли в дома й има право за всичко. Попитах се къде е причината нямаше нищо, което да налага това. Пея, защото искам, каза тя, като ми вдигна брадичка. Ако искаш да спиш, остани в съня си, а аз ще продължа.
Купих си слушалки за защита от шума, но почти не ги използвах един ден горещо се случи: съседът отгоре, който беше пиян, се появи в стаята и изрече, че ако отново ме разбуди, ще се лови в оперативните му песни преди изхода. Тогава майка ми спря с пението, но другите проблеми не изчезнаха.
Въпреки това успях да се изправя над майчините ѝ манипулации, като си напомних, че тя е стар човек с болести, нуждаещ се от помощ, но не от постоянни обвинения. Търсих помощничка или поне толерирах майка си докато се възстанови, след което можех да се върна към обикновения си живот.
Същевременно подтиснах мислите, че старостта на майка ми не е далеч и отново ще се озовем в тази ситуация. И тогава Оля и Марина, приятелки на Валерия, започнаха да ме обвиняват, че не съм им помагала, че съм уволнена, че живея от майка, която се печели от пенсията си. Те разказваха в кафенето Кофе тук, като скриват погледи, а аз им показвах касовите бележки с покупки за майка скъпи лекарства, плодове и храна.
Оля най-накрая разкри, че за внимание често ме клеветеше пред познати, за да получи съчувствието им. Мога да простя много, да обясня, че това са странни навици, но не мога да понеса безсрамните ѝ клевети.
Затова следващия ден се сбогувах с нея и заминах обратно към София. Оказах й, че може да се обръща към социалните служби, доставки и други помощни услуги, без да се налага да се тревожи за мен. Ако иска да изглежда лоша, поне ще бъде така, без да се налага да ме въвлича в своята драма. Най-голямата подкрепа, която вече може да разчита, е скромна финансова помощ малко лева като благодарност за живота, който й дадох. За всичко останало има мастъркард, мир и пенсия с допълнителна дотация от моята страна.
Така, с тежък дъх, приключих този епизод. Надявам се, че в бъдеще ще намеря баланс между собствените си нужди и това, което е правилно за майка ми.
Ивана.
