Вяри! Къде си?! Ако ме намериш, не се вкарвай у дома! Чуваш ли ме?! Не ще те пусна!
Малкото момиче, около пет години, се скри зад клоните на краставиците край ограда на къщичка в село Пирон, с ръце си прехвърли уши и мърмореше тихо за себе си.
Къде да я наричат!
Вяра не чува!
Беше почти невъзможно да затвори очи и да не види високата, красива жена, която стоеше на верандата на бабината къща! Не можеше иначе щеше да я намери. Винаги се случваше. Първият път Вяра се укри зад къщето на Киро и седна толкова тихо, че почти заспа. Събуди се от силен шеп, след което я издърпат за ухото, така че за него се уплаши да се докосне отново. Болеше ужасно!
Красива жената, която я гони, не е майка й, а леля Таньо, сестра на майка й. Тя не я обича заради безотчество. Какво означава това, Вяра още не знаеше, но подозираше. Пита се от съседа Асен, вече едър мъж на единадесет години, който знае много повече. Той й обясни, че означава, че Вяра няма нито баща, нито майка само леля и старицата баба. Когато баба умре, леля Таньо ще трябва да я вземе, а тя не желае. Имам свои деца, казваше тя.
Защо ме наказваш така?! Мамо! Ти си виновна! Бяхте галени, а сега къде сега? извика Вяра. Апартаментът ми не е каучуков! Тласкаме се като сардини в консерва! Аз, мъжът, две деца и свекърхата всичко в две стаи! Къде да ги съберем?
Не е така, Таньо! Тя е твоя кръв! възкликна леля.
Тя не е нищо за мен! Не съм я поиска да ражда! И Наташка, какъв е шансът с любимия му? отговори Таньо. Децата ми липсват, а този мъж се е изпарил като дим!
Какво виновно е детето? попита Вяра.
Нищо! Тежест Не мога, мамо, разбрала ли си? Няма сили! Хората се дърпат, а аз се мъча да спечеля копринена стотинка, но нищо не върви! Сломих чашата в училище, нови дънки ме молят. Откъде ще намеря пари? Татко не диша, заплатата му е като суха каша! Аз в семейството съм до последната стотинка!
Съжалявам, дъще, че не мога да помогна Приемането в пансион за деца е грях!
Този грях не ми принадлежи!
Кой ще се съпротивлява?
Не мога да я обичам, разбра ли?
Нищо не е нужно! Главное да живееш в семейството! Срам се Ох, Таньо Не казва ли, че би било по-лесно, ако бяха обичани? Тя също иска обич!
Душата Душата не се храни с приказки за любов, ако е жива! Тя ще иска, независимо от къде.
Вяра, скрита под бабината лег, чувала съвсем част от разговора, но запомнила почти всичко. В детската градина я хвалеха за добрата памет. Тя се стараеше да слуша внимателно и да повтаря думичка по думичка.
Вяри! Колко ще те зову?! Ако не излезеш, ще спиш гладна! леля Таньо отново се появи на верандата, но бързо изчезна.
Баба отново се оплакваше, а Вяра я чуваше дори отдалеч, зад плетната.
Нека е гладна! По-добре да не бъде избита! Знаеше Вяра защо лелята й е нужна: сутринта й заповяда да мие половината от двора и стъпалата. Вяра забрави, заигра се. Асен й подари стара червена количка с липсващо колело, но Вяра се радваше. Имаше малко играчки: стара кукла Маруся, изработена от баба от кърпа, сив зайче с едно око най-скъпото й съкровище, и мамини сини брошки, подарени от татко.
Тя подреждаше бижутата по стъпалата, превръщайки ги в планини и дракони, както в книгата, която баба му забраняваше да докосва.
Не е честно! мислеше тя, защото никога не разкъсваше книги. Тя обичаше буквите, вече знаеше три, а когато ги видеше в редовете, се радваше.
С вечерта се спускаше тежка тъма, комарите звъняха, а Вяра издиша. Скоро щеше да я накарат да се насочи към къщата.
Тя излезе от скривалището си и стъпи към верандата, където вече седеше Таньо, мрачна.
Дойдоха ли? О, горе ми… Къде се криехте? изрече лелята.
Вяра изцъпа дъх. Днес няма да я карат повече. Дори възрастните се уморяват от крила.
Тя се приближи, а Таньо я целуна и я изпрати навън.
Ще се върна при баба, да се приспя до нейната суха, гореща ръка, за да успокоя болката, която отминава.
Обичам те, малка моя! Обичам
Тези думи никой друг не й каза. Майка й не успя, а Таньо почти не знаеше как.
Вяра се чудеше защо възрастните така се държат, как болката в душата ги кара да карат други да страдат.
Ако я попитат, ще им каже какво трябва да се направи, за да е добре за всички. На баба да каже: Обичам те!, а на Таньо да съжали, защото тя съжалява за Вяра вечер.
Тя разбираше, че Таньо е силна и умна, но все пак я съжалява, защото казва, че никой не я обича. Това не е истина, но тя плаче в нощите, ако някой я обича.
Баба я погали по главата, шепна няколко думи и я изпрати.
Отиди, дето, време е за сън!
Вяра се завъртя и тръгна, без да забележи как баба й прави кръстче по гърба, шепнейки.
Тя се прокрадна в кухнята, търсейки къде е Таньо.
Какво искаш? попита тя.
Водичка отвърна лелята, наливайки чаша мляко и поставяйки чиния с картофи и голям парче хляб. Яж! Топих ти водата, ще ти измирам ръцете, а после теб, мръсна като късчето!
Тя, докосвайки глава, изпадна в спомените си.
Ще те обичам, дори ако никой не иска Може ли? прошепна Вяра.
Тъй като Таньо се усмихна и избяга, оставяйки я сама, но Вяра знаеше, че вече е добре. Млякото беше топло, а болката в сърцето започна да отминава.
Таня се върна в кухнята, напълни купа с топла вода и измиваше Вяра без да вика, като използваше гъба леко, почти без звук.
Отиди! Лягай. Време е!
Кратка заповядайка, след което Вяра се отпусна в малката стая, под леко одеяло, и тихо разговаряше с майка си, въображаемо, за всичко.
На сутринта Таньо я събуди с целувка, странна, и я изгони навън, където вече я чакаше съседката на бабата.
Останете тук докато не се върне.
Мога ли да се сбогувам?
Ще помниш я живо, докато не я видиш отново.
Тя й обеща да я нахрани и да й помогне.
След няколко дни Вяра се качи с Таньо в автобус към града Пловдив.
Тя никога повече не се върна в къщата на баба. През година я продадоха, а Таньо й обяви, че сега е нейна дъщеря официално. Думата ѝ беше чужда, но звучеше приятно.
Тя получи от Таньо старото зайче, което баба й беше подарила онзи далечен ден. Въпреки че бе с едно око и скъсано ухото, Таньо го заши с ново.
Вечерите бяха изпълнени с ласки: Таньо я галеше по бузата и шепнеше:
Обичам те
Първоначално Вяра не вярваше, но с времето отговори:
И аз те обичам!
Сега вярва, защото Таньо казва тези думи не само на нея, но и на собствените си деца и съпруга.
Брат и сестра я подиграват понякога, но това не е страшно. Страхът е, когато няма никой. Вяра вече чете, книги я учат и тя им вярва.
Понякога си спомня къщата на баба, лопатите в двора, големите, като чадъри, листа на борова. Там беше топло и уютно, но вече не може да се върне. Баба вече не е, а при Таньо й е добре.
Само едно не може да разбере: защо Таньо лъжи, че не иска любов?
Това е нужно за всички. Вяра знае.
