ДВА КРИЛА
Роман и Ружа бяха заедно седем години. Започнаха да се познават от първите училищни класове и никога не се разделяха. Деца те няма никой им не бе дарил. Баба на Роман, уважавана в семейството, настояваше:
Съчетайте се законно, внуци! Тогава Божията благодат ще ви обгърне, а наследството ще ви падне в ръце.
Баба беше за Роман непоклатим авторитет, затова той скоро подаде официално предложение за брак на своята гражданска съпруга. Сватбата бе разлята в пълен размах обмяна на пръстени, печати в паспортите, празнична трапеза. Въпреки това, по време на тържеството се появи малка неразбория.
Когато младоженците получиха чаши с шампанско, традицията им беше да изпират до дъното, след което да ги хвърлят върху земята и да ги разбият. Чашата на Роман се разпокъса на хиляди оскъбчета, а чашата на Ружа едва се завъртя, без да се напука. Гостите шепнаха с настойчива тъга:
Похабна примета! Щастието ще им мине.
Роман и Ружа се засмяха.
Какви глупости! викаха те, докато танците продължаваха.
След като шумът от празника отмине, младоженците трябваше да живеят заедно. Но Ружа, сега законно жена, започна да се държи като господарка. Всяка дреболия я дразнеше, и скоро изрече:
Срамно е, Роман, че се обвързахме! Ние сме като небето и земята. По-добре да се разделим.
Роман винаги обвиняваше тъщата си. Тя беше за него като приказната “Златна рибка” винаги искаше повече: внимание, пари, пространство в двуетажния апартамент. Когато зетът се премести в нейния, тя без да се спира го подучаваше как да спечели милиони, вместо да живее от скромното. Роман мълчално понасяше обидите цялата година, докато не чу:
Отивай.
Той попита Ружа:
Това ли е окончателното решение с майка ти?
Да! Майка ми не е в това! отговори Ружа, като вдигна вежди.
Роман започна бавно да събира вещите си, надявайки се, че ще се съжалее и ще се върне. Ружа не премести и една вежда.
Сбогом, жена! Ако има нещо нередно, простете, каза той.
Сбогом! вика Ружа, затваряйки вратата със силен удар.
Роман излезе от дома, но скръбта не продължи дълго. Точно тогава се появи нова обич. Тя беше висока, атлетична, с очи, които блестяха като лятна река Лилия. Те работеха заедно в софтуерна фирма в София. Когато Лилия забеляза, че Роман се движи като потънал във вода и не се смееш като преди, предложи да се срещнат извън офиса. Роман се съгласи от скука.
Те се разходиха из Борисовата градина, спряха в уютно кафене и Роман разказа своята целия живот. Лилия слушаше, съчувстваше и изведнъж извика:
Ромчо, не виждаш ли как те поглеждам? Дълго време те обичам! Слеп си ли?
Роман вече подозираше чувствата на Лилия при всяка среща тя се зачервяваше, после избледняваше, гласът й се губеше, а главата й се въртеше. Той я разглеждаше като красив, ароматен цвете, но не повече. Лилия беше всичко, което Ружа не беше спокойна, нежна, покорна. Тогава той обаче беше женен и не си позволяваше свободата.
След като бе изгонен от дома, Роман помисли: Защо не? Рибката сама плува в ръцете. И отиде при Лилия.
Сутринта двамата отидоха заедно на работа. Колегите, виждайки ги заедно, се погледнаха с подигравка Лилия найсетне получи това, което искаше. Роман се установи в апартамента на Лилия. Тя, като лека пеперуда, летеше около него, предвиждаше желанията му и се опитваше да го направи щастлив. Той я нарече Светулка, защото светлината й стопляше душата му.
Бащата на Лилия беше висок държавен служител. Видя колко влюбен е синът му в Роман и каза:
Живейте заедно, ще уредим брачни планове. Първо ще видя кой ти си, зете.
Той не знаеше, че Роман още е женен, а Лилия не му разкри това, защото уважаваше стареца. Младите двама строяха планове, летяха към Ибиса, където бащата на Лилия осигури финансиране За дъщеря ми няма нищо скъпо!
Три месеца по-късно Ружа позвъня на Роман, молеше го да се върне у дома. Тя заяви, че очаква дете и нуждае баща. Със скръб в сърцето, Роман се прибра, а Лилия му даде обещание:
Ще те чакам, Ромчо, винаги
Шест месеца след това се роди дъщеря Варвара. Седмица след това Лилия също роди Анастасия. Роман се втурна към родилния отдел с букет от червени рози, който бащата на Лилия поднесе в голяма кошница. Лилия, изплашена, погледна Роман и му каза:
Това е нашата дъщеря, Ромчо. Поздравления!
Роман стоеше в шок, опитвайки се да събере мислите си, но Лилия го успокои:
Не се тревожи, няма да се намесим в живота ти.
Баща на Лилия не се завърна към Роман, стоеше като статуя на порицание. Роман се озова между две семейства, а жените Ружа и Лилия страдаха в мълчание. Ружа се упрекваше, че изгони съпруга, а Лилия се утешаваше, че има дъщеря от любимия. Двете момичета задаваха болезнени въпроси:
Тате, защо днес не спи с нас? и други.
Един ден, докато Роман посещаваше Лилия и Анастасия, го спря строгият баща:
Лилия, отидете навън, трябва да поговоря с Ромчо, заповяда той.
Лилия дръпна Анастасия за ръка и затвори вратата.
Тогава бащата на Лилия, с гняв в гласа, каза:
Какво ще правиш до пенсия, зет, който нищо не прави? Остани с Лилия, ще ти осигуря всичко. Ако искаш да си тръгнеш тръгни завинаги! Нямаме нужда от теб.
Роман се спря пред баба си, за да потърси съвет.
Внуко, избери една от тях. Погледни себе си изсъхна, поседял! Не е време за нови любовни игри. Помисли за поговорката: Двама зайци никой не се хване. предостри тя.
Той се опита да се реши, но в сърцето му вече гореше Лилия. Накрая, изтощен, Роман се разводи с Ружа. Баба му прошепна:
Е, едно крило падна.
С вещите си Роман отиде при Лилия.
Вземи ги, любов, съм твой! изговори той.
Роме, женя се отново. Папа ни представи, след седмица летим в Албания, където съпругът ми е посланик, изрече Лилия без да погледне в очите му.
Баба отново се намеси: Второто крило се счупи. Счупен и без крила, Роман се завърна в родния дом, където майка му винаги го подкрепяше, а баба справедлива, но мъдра го насочваше.
Тогава се появи позвъня от Ружа, която искаше подпис за изнасяне на дъщеря Варвара в чужбина с сестра си. Роман, разбит, подписа и осъзна, че скоро няма да види двете си дъщери. Историята не свърши тук.
През следващите две години Роман живя като скромен холостяк, устоявайки на изкушенията. Баба му шепна:
Ако истинската любов е била, ще се покаже. Търпей.
В един ден, докато работеше, зад вратата чу стъпки. На прага стоеше… Лилия! Светулка! Той не можеше да повярва.
Привет, Ромчо! Върнах се! Татко ме наказва, но аз и Анастасия сме тук за винаги! изрече тя, смее се.
Той я прегърна, те се ожениха в ЗАГСа, без гости, само с едно вино и чаши шампанско. Събраха се в лимузина, където куклата на предната седалка вече беше готова за нов живот. След церемонията отидоха при бащата на Лилия той ги поздрави с лека подигравка, но им обеща апартамент и, разбира се, обеща да получи внук.
След девет месеца родиха внучка Маша. Баща им отново се усмихна:
Накрая успях! Внучка имам!
Така се въртяха съдбите на Роман, Ружа и Лилия три души, две семейства, две криле, едно сърце, което търси къде да кацне.
