Съдбата така бе решила него го отгледа баба му, макар че майка му беше жива.
Така стана, че Стоян бе поверен на грижите на баба си Мария, въпреки че майка му, Цветелина, беше в отлично здраве красива и добра жена, чието сърце бе широко като полето. Цветелина пееше в състава на Софийската филхармония, което изискваше дълги отсъствия, чести турнета и с времето отчужди и брака ѝ. След развода единствената опора на момчето стана баба Мария.
Откак се помнеше, Стоян всяка вечер, връщайки се пред панелката в столичния квартал Младост, поглеждаше към единия прозорец на четвъртия етаж и там неизменно се появяваше силуетът на обичната му баба, в очакване на неговото прибиране. Когато го изпращаше на път, тя винаги махаше от същия прозорец, а той отдолу ѝ отвръщаше по същия начин.
Но когато навърши двадесет и пет, баба Мария го напусна завинаги. Сега, преминавайки край входа си и не виждайки светлия силует на прозореца, Стоян бе обзет от тежка самота и пустота. Дори когато майка му, вече рядко и неловко, беше в апартамента, Стоян усещаше още по-отчетливо своята самота. Двамата отдавна нямаха общи разговори и интереси дори ежедневните теми ги заобикаляха, сякаш бяха просто квартиранти.
Няколко месеца след смъртта на баба Мария Стоян неочаквано реши да се премести в Пловдив. Специалността му ИТ отваряше врати навсякъде, а в интернет откри фирма, която обещаваше отлична заплата, платен наем и солиден договор. Цветелина въздъхна с облекчение видя, че синът ѝ най-после тръгва по свой собствен път.
От София Стоян взе със себе си само чаша на баба му просто бяла порцеланова чаша със син кант, и малко дрехи. С куфар през рамо той за последен път погледна към познатия кухненски прозорец, но този път там бе само празнота. Цветелина дори не се показа да му махне за сбогом. Таксито бързо го закара до Централна гара и ето го вече, нощуващ на горното легло във вагон-купето на стария влак СофияПловдив.
На разсъмване композицията спря на пловдивската гара по разписание. Стоян намери офиса на фирмата и след регистрацията започна да обикаля града, оглеждайки няколко адреса за квартира, които бе записал от сайтове. Докато луташе из непознатите улици, бе привлечен от една стара кооперация. Тя приличаше до болка на софийския му блок от панел дори рамките на прозорците бяха в странен тюркоаз, точно както в неговия дом.
Стоян неусетно се приближи, притиснат от спомените си и нуждата просто за миг да остане близо до този дом. Погледът му се вдигна нагоре, търсейки четвъртия етаж към кухнята и изведнъж спря дъха си! Силуетът зад стъклото бе същият като на баба Мария, все едно времето бе замряло. Сърцето му удари лудо.
Стоян знаеше, че не може да е истина, но вътрешният вик бе по-силен Спри! Това е тя!. Колебанието се пречупи и той, задъхан, изтича нагоре по стълбището, при четвъртия етаж. Ключалката на входната врата бе развалена точно както у тях и той се изстреля нагоре, натискайки звънеца, докато ръката му трепереше.
Вратата отвори сънлива млада жена, облечена с хавлия, която изненадано го изгледа и рязко попита:
Какво търсите?
Аз… аз идвам за баба ми…
Баба ти ли? учуди се момичето, после се усмихна сякаш разбрало нещо: Мамо! Теб са те потърсили!
Докато се появеше майката, дъщерята с любопитство измерваше Стоян с поглед. А него душеше тежест сред гърдите, светът трептеше.
Кой ме вика? промълви от вратата жена около петдесет, също в хавлия, с недоспал поглед.
Мамо пророни дъщерята и се засмя той те нарече баба си.
Почакайте, прошепна Стоян объркан. Аз не ви Имах предвид… В кухнята, през прозореца видях своята баба Сигурен съм, че стоеше там…
Вие да нямате проблем с наркотиците? заостри глас момичето. Никакви баби тук няма! С майка ми сме само двете, ясно ли ви е?
Ясно Извинете Обърках нещо гласът му трепереше, Стоян се залюля, оставяйки куфара до стената да не падне. Ще постоя и ще си тръгна
Момичето понечи да затвори вратата, но майка ѝ бе друга порода.
Младеж, добре ли си? попита грижовно тя.
Добре лъжа прозвуча глухо. Не се тревожете
Изглеждаш като сварено цвекло, а лицето ти е пурпурно… Ела тук! бързо излезе навън, хвана го за ръката и го въведе в апартамента, обръщайки се към дъщеря си: Радосвета, вземи му куфара, донеси апарата ми за кръвно! Бързо!
Радосвета, изплашена и разтреперана, изпълни всичко.
Жената настани Стоян на стара тапицирана пейка и без много думи му измери кръвното. После пристъпи към дъщеря си за лекарства.
Дай спринцовката, имам инжекции. Засече се към Стоян. За всеки случай. Трябва да викаме Бърза помощ
Не! Само това не проплака той. Току-що пристигнах от София Нямам кой да ми помогне Още не съм си намерил квартира
Слушай моята майка, намеси се Радосвета. Тя е лекар, разбираш ли?
Ти новодомец ли си? попита майката.
Стоян само кимна. Промълви:
Моля не викайте никого Утре ми е първият работен ден
Тихо! И вече инжекцията беше в ръката му. Преди имал ли си такива пристъпи?
Не прошепна.
На колко си години?
Двадесет и пет
Имаш ли сърдечни заболявания?
Абсолютно здрав съм
Здрав казваш а кръвното ти 180 на 100 От притеснение ли е?
Мисля, че да Видях баба ми на вашия прозорец Стоеше в кухнята и ме гледаше
Баба ти А тя е?
Почина Преди два месеца Нямате ли баби във вашия блок?
Чуден си ти усмихна се Радосвета. Казах ти само с мама живеем. Но ще проверя в кухнята за да се убедиш.
На шега, Радосвета влезе в кухнята, но след секунда извика уплашено:
Мамо! Какво е това?! След миг стоеше в антрето, държейки нечия чаша. Откъде се появи това нещо, мамо?! Такъв сервиз нямаме никога!
О Стоян се усмихна без сили. Тази чаша е на баба ми Взех я от София Но би трябвало да е в куфара. Как попадна у вас? Абсурд
Къде ти е куфарът? Двете жени го гледаха недоумяващо.
Ето посочи Стоян. Трябва да е там…
Тримата преровиха всичко, но чаша като тази повече не откриха.
Историята и до днес е мистерия за цялото семейство. Особено за майката на Радосвета защото само след няколко месеца тя стана тъща на Стоян. Наистина, има неща, които разумът не може да обясни…
Така се случи, че Станимир го отгледа баба му, въпреки че майка му беше жива – истински добра и красива жена, обичана от всички, но поради работата си като певица във Варненската филхармония рядко беше вкъщи, а момчето живя с топлината и обичта на баба си в стария панелен блок. Години по-късно, когато баба му почина, Станимир все така усещаше липсата ѝ – дори майка му беше у дома, двамата сякаш бяха чужди. И точно когато малко след смъртта на баба му съдбата го отвя в друг град, в един съвсем непознат панелен блок той внезапно видя в прозореца силуета на любимата си баба – сякаш тя още го чакаше да се прибере…
