„Сине мой, моля те, погрижи се за болната си сестра. Не я изоставяй!“ — прошепна майката, думите ѝ раздираха сърцето.

Сине мой, моля те, грижи се за болната си сестра. Не я изоставяй! прошепна майка.
Сине, ще имаш дом. Но те умолявам, не изоставяй болната си сестра. Не я оставяй сама! пророни майка ми, сякаш всяка дума я пронизваше.
Чуй ме, сине издиша тя едва-едва.
Всяко изречение ѝ костваше усилие. Болестта безмилостно я измъчваше. Лежеше слаба и бледа в леглото. Не я разпознавах вече. В миналото беше силна жена, винаги усмихната, пълна с енергия. А сега…
Димитре, моля те, не изоставяй Цветелина… крехка е. Различна, но тя е наша. Обещай ми стисна ръката ми по-силно, отколкото очаквах. Чудех се откъде ѝ е тази сила.
Свих лице. Погледнах към по-голямата ми сестра Цветелина, която си играеше в ъгъла на панелното ни апартаментче в София. Вече беше прехвърлила четирийсетте, а още подреждаше кукли и пееше тихи неразбираеми песнички. На лицето ѝ грееше усмивка, все едно не стоеше пред смъртта на майка, а пред празника.
Димитър аз вече имах живот: строителна фирма, скъпа кола, голяма къща край Искъра. Но там нямаше място за Цветелина. Децата ми се плашеха от нея, а жена ми, Веселина, я наричаше “лудата”. А Цветелина беше тиха, добричка, като ангелче.
Ама виж имам семейство а Цветелина е измънках несигурно, опитвайки се да измъкна ръката си.
Сине, къщата на баща ти остава за теб. За Цветелина съм оставила тристаен апартамент. Всичко е легално.
Откъде пари?! Веселина и аз разменихме смаяни погледи. Лицата ни пламнаха от ненаситна изненада.
Грижих се за възрастна учителка, носех ѝ хляб и лекарства Добра жена беше. Не съм вярвала, че ще ми остави апартамента си, но го прехвърлих на името на Цветелина да има къде да живее. Но ти следи да ѝ е добре, моля те След време ще бъде на децата ти. Кой знае колко ще живее
Същата нощ майка почина.
Цветелина сякаш не разбра, че остана сираче. Взех я при мене и започнахме ремонт в апартамента.
Защо ѝ е толкова място на Цветелина? Да остане при нас. Ще дадем апартамента под наем.
Първо Веселина не възрази. Цветелина не пречеше: цял ден играеше, смееше се. Но особеностите ѝ ужасяваха жена ми. Днес е тиха, но утре?
Издържай още малко, помолих я. Но след половин година, с помощта на познат нотариус, прехвърлих и къщата, и апартамента на мое име. Излъгах Цветелина да подпише някакви документи, без да ѝ обясня.
Тогава започна кошмарът. Храна
Докато бях на работа, Веселина тормозеше Цветелина: обиждаше я, заключваше я в стаята, понякога ѝ даваше храна за котки. Намирах я разплакана и уплашена. Един ден Веселина удари Цветелина. Тя, разтреперана от страх, се напишка.
Не стига, че си глупава, ами и се напишкваш?! Вън от дома ми!
Хвърли ѝ вещите в един чувал и я избута през вратата.
Къде е Цветелина? попитах вечерта, изтегнат на леглото.
Замина! изкрещя Веселина. Напишкала се, заключила се, после избяга с багажа си. Няма да тичам след лудата!
Мълчах. После казах: Добре, като е заминала, и включих телевизора. Между другото, намерих наематели.
Нощта беше безкрайна. Мислех за Цветелина. Къде ли е? Тя бе като малко дете, съвсем безпомощна. Заспах към разсъмване, сънувайки майка:
Помолих те, сине каза тя от ковчега, размахвайки пръст.
Този сън ме преследваше със седмици. Не издържах повече. След два месеца се обадих на кръстницата си Ана:
Какво става, Димитре, гузната ти съвест ли проговори? рече тя сухо. Добре че минах при майка ти. Намерих Цветелина изплашена, взех я у дома. Ще се грижа за нея. Не ми трябва апартаментът ѝ. Живей със срама си!
Ех, Ана промърморих, затваряйки телефона. Почувствах леко облекчение поне знаех, че Цветелина е в сигурни ръце.
Но тя почина два месеца по-късно от същата болест като майка. На погребението не отидох имах неотложна работа.
Минаха десет години. Днес сам лежа болен, измъчван от болки и гузна съвест. Веселина отдавна живее с друг. Децата ми идват рядко и мърморят: Миришеш на болест
Един ден Веселина влезе с документи:
Подпиши, да уредим нещата с фирмата.
Подписах. После разбрах: подарих къщата. После и фирмата. Твърде късно. Спомних си майка и Цветелина. Сълзи се търкулнаха по бузите ми.
Простете ми прошепнах в самотата, която ме обгърна.
Животът ми показа как всичко, натрупано с лъжи и безчувствие, най-накрая се обръща срещу човек. Сега знам, че съвестта е най-тежкото наказание и нито къщи, нито фирми струват повече от една чиста душа.