28 декември, 17:45 ч.
Слъчвам се с вечерята пържени картофи в тигана, ароматът им вика: вълка ви е ядал! Часът вече е осем, а поджелудочната ми се оплаква от уханието, но в старостта ми не си позволявам да се откажа от малки радости. Днес не ям след шест в моята възраст това е почти закон. Навън кани снягът, а в кухната звянят гъзици от картофите.
Тъжен ми е в сърцето, макар и тъжно, защото синът с жена му живеят в чужбина от години (в Берлин), а внуците весели, но говорещи в видеосъобщения на чужд език, като се усмихват с бялозъбни усмивки. Доброто им е, че са здрави и имат работа. Единственото ми развлечения са телевизорът и седенето на лавицата пред двора. Както обичам да казвам: животът минава, а не спира.
Точно тогава се чува звънец вратата.
Още Викентия, стара късметлийка, или забрави сол съм сигурна, че ще гори картофа, мисля си под нос и отивам да отворя.
Пред мен стоеше масивен куп пластмасови торбички, над тях шапкаушанка, а от нея се вдигнаха гъсти, почти влакнести бради. Сърцето ми пробяга: Бандит, моят край едва ли.
Добър вечер. Извинете за късния визит, но наложи се да ви притесня, без това няма как. Не се притеснявайте не съм крадец, просто нужда от малко топла вода от чешмата.
Той вдигна една огромна износена ръка и протегна пластмасова бутилка, в ръката му изглеждаше като детска играчка.
Слушайте, нашата котка, Меченце, боледа много, кашля и има температура. Трябва топлина, а аз само студена вода имам. Моля, помогнете, ако можете.
Стоях в оцепеност. Ясно, че е бездомник, но и говора му беше странно мил. На улицата вали, а той се навива като мързелив мишка.
Ела, добър човек, ако имаш добри намерения, казах аз, като сърцах леко. Сподели какво ти се е случило, може би ще намеря начин да помогна.
Той се преструваше да трепери от студ, но искаше само топлината на нашето къщарче, ароматът на пържените картофи.
Извинявай, бабо, аз съм мръсен, цялата година живея навън, аз и Меченце. Не искам ти да се тревожиш.
Отива ти да решаваш за мен какво е приятно, а какво не! изрече бързо гневната ми страна. Професионалистът в колония за непълнолетни ме е научил да не понасям да ме опровергават.
Къде е Меченце? попитах.
Тя е винаги с мен, в колекцията от дрехи се вижда сивата й котешка глава. Първи я имаме от седем години. Беше ми любима жена, но след нейната смърт миналата година ни изгонваха от къщата.
Схващайки купчето със слаби, но все още здрави ръце, го поканих.
Хайде, мързеливче, не оставяй студените стени да ти бъдат спирачка. Ще ти сложа дрехите си от дядо, той е жив както чертът, и ще подготвя топло мляко за Меченце в кухнята.
Той се опитваше да се бори, но аз бях решена да се грижа за него.
След час в кутия под радиатора, върху мека постелка, Меченце спеше мирно, докато се наливaше топло мляко. На масата, при лампичка, седяха старо съпругата и старият мъж не толкова стари, а просто уморени от живот. Картофите бяха изядени, а разговорът им беше спокоен, с чаша ароматен чай.
Как се озовахте тук, бездомник? попита мъжът.
Не продадох къщата, но имаше само малка стая в комунията. Жена ми, Валентинка, мечтаеше за къща на полянка, продадохме я, купихме къщичка.
Защо не живееш там?
Наследството отиде на сина й, ние се разделихме след смъртта й, а след погребението те изпратиха в санаториума, а къщата вече беше заетa.
Как ти се казваш? попита жена му.
Аз съм Антон Макариев, някога бях добре платен хирург, а сега бездомник.
Антон се вдигна, погледна Меченце и моли:
Може ли тя да остане тук за малко? Студът навън ѝ е страшен.
Очите му блеснаха от надежда.
Хайде, мръсен, легни в гостната, направих си легло на дивана. Няма да говорим до утре. Пиши ми адрес, фамилия и бащино име, за да знам, че не си бивш затворник.
Когато всичко се успокои, извадох мобилен телефон и стара бележник, защото в спомените имаше повече от това, което децата ми се струваха.
В младостта си бях дори професор по хирургия, с ръце от злато, както ме наричаха колеги. Със съпругата си преживях предателство и загуба на първото дете. Преместих се в Пловдив, после в София, спасих много хора, дори от криминални среди.
Често си мислех: Когато парите са нужни, принципите отстъпват. Подписвах се с кървава ръка, защото съм имала нужда от доходи, а и от сина, който донесе от бойното поле без него не се беше вървяло.
Здравей, Степанович, бях запала в телефона, жив ли си?
Не се надявам, отговори умореният глас, имаш ли работа?
Има, трябва един човек по твоите канали да се проследи.
Както винаги, същият репертоар, каза той.
Дадох адреса и данните, които Антон ми предаде.
Искам да проверя Валера, но и Антон да е в листата.
Не искаш ли да се срещнеш? попита той.
Не, Степанович, внуците ме чакат, имам други грижи.
След дълго мълчание телефонът прозвъня, а женският глас скача:
Камилия, позови, момиче красавица казах си, че царицата Тамара те моли.
Приключих да говоря и се легнах.
Сутринта слънцето проби през прозореца и Меченце се сви около краката ми, а от кухнята излизаше аромат на прясно печено.
Благодаря, бабо, че ме приема, прошепна Антон, след като се отпъщихме за закуска яйце със наденички и свежа салата.
Не се нервирай, отговорих тихо, но сега яж, не оставяй глада да те прави негодуващ.
След ядене Антон се замисли, но аз го прекъснах с твърд поглед:
Ти ще останеш при мен, докато не намериш свой път. Ако не искаш, иди навън и се мразиш сам. Меченце ще бъде с мен.
Той се съгласи без протест. През месец те намерихме малко работа за него, закупихме храна, а един ден от боксови боксове донесохме лопухаво куче, което в последствие се превърна в приятел.
Но в същото време се появиха нови проблеми Валера, синът на Валентинка, беше зависим от хазарта, дължи огромни суми, а Камил, вече възрастен, контролираше част от играта в София. Валера загуби апартамента, къщата и колата, изхвърли всичко, включително и Меченце.
Трудностите на работното място се натрупваха, проверките станаха повече, а в крайна сметка Валера не получи работа.
Моите спомени за миналото се свързаха отново с болестите, загубите и надеждите.
След една година
Седни, Антон, трябва да поговорим, настоях в сериозен тон.
Какво, бабо? Дали децата са болни? попита той.
Не, но трябва да решим нашия статут. Искаш ли да станеш мой съпруг? предложих, защото не искаме да живеем в грях от съжителство.
Събитието бе в присъствието на сина, снахуренията и зъбнобелите внуци, както и няколко облечени в костюми души един депутат, друг с бандитски вид.
Ако някъде в парка видите старица с твърд поглед и голямо сърце, до нея човек с дълга брада и добри очи, сива котка, която вече е станала част от семейството, и голямо заешко куче, това са героите от моята история.
