Майкабаба възпитавала Миранда цял живот. Татко й избягал още преди да се роди, а майка умряла в раждането. Така баба Валерия Павлиевна се превърна в чудесен настойник. Тя запълни липсващите роли майка, татко, съучастник в игрите и направи внуцата си да расте в топлина и разбирателство. Нито един удар не падна върху Миранда, но и не бе прекалено лакомствана, понякога стриктна, но винаги справедлива.
Резултатът самодостатъчна жена. Завършва Софийския университет с червен диплом и успява в професията си. В личния живот обаче не се оказва толкова късметлийка, но не се тревожи вярва, че любовта ще се появи, когато е време. Грижата за баба е сърцето й, особено след като Валерия Павлиевна започна да се нуждае от помощ, въпреки че оставаше живо настроена за своите години. Всичко в отношенията им вървеше гладко, освен едно малко петно на баба.
През военните години, недостига и деветдесетте, Валерия се научи да натрупва запаси до абсурда. Не че би вдигала неща от боклука чистотата ѝ беше почти свещеност но почти цялата пенсия отивала за предмети, от които никога нямаше полза.
Миранда се опитваше да я убеждава. Първо с нежни речитативи: Баба, не обаждай се постоянно на телемагазините, не натрупвай безполезен хлам, а използвай това, което вече имаш. Но без успех. Валерия, гледайки запълнената ъгъла хола, само въздъхна меланхолично, признавайки проблема, но оставайки се безгрижна.
Мирандо, ако нищо от тези неща не ми потрябва, ще ти дойдат в помощ. Когато се ожениш, ще имаш красива посуда, покривки, спално бельо
Баба, вече не е деветнадесети век, не ми трябват принадености! Когато имам нужда, сама ще си купя. Не е за да се съхранява, а за да се ползва! отговаряше Миранда, без да успее да преломи бабината логика.
Времето тече, а проблемът се задълбочава. Миранда се оплакваше от приятелките си, а те й препоръчиха да се освобождава от излишъка постепенно и без шум.
Когато идеш при баба, дайте ѝ нещо да прави, а самата тихо изнасяй кутийки с безполезен материал в бокса, съветваше найподобрата й приятелка София. Ако не я ползва, няма да забележи късмета си.
Миранда се захвана. Донесе на баба диск с любимите ѝ филми, сякаш я заслепи пред телевизора, и тихо изнесе кутия с пластмасови контейнери, които Валерия беше натрупала в милиони копчета. Нещо обаче, бабата забеляза липсата и се разстрои.
Защо ги изхвърли? Полезни са!
Полезни? Дори ги не разопаковваше стояха под праха години наред, само място заемат.
Не е истина! Може би ще ми потрябват!
Ако се наложи, винаги можеш да ги купиш в магазина. Виждаш, навсякъде има какво и за всякакъв вкус, свикни с това!
Не разбирате! се оплака бабата. Щом умра, можеш да изхвърлиш всичко, но докато съм жива, нищо не се докосва!
Миранда не знаеше какво да каже. Не искаше да мисли за смъртта, но постоянно си припомняше поговорката Горбатото гърло поправя гробът. Дадоха ѝ прякор Госпожа Пухчо и се примири с ситуацията.
Ако тези вещи я радват в старостта и я карат да мечтае за попрекрасно бъдеще, нека останат. реши тя.
Мислеше, че ще се справи покъсно, но покъсно се появи като мълния и удари тежко. Валерия Павлиевна изведнъж напреди безмилостен инсулт отне от живота найскъпия за Миранда човек. Първите месеци след трагедията бяха като събиране на парчета от разбито огледало; мисълта за разглобяване на бабиното безполезно съкровище бе чуждо.
След това Всеки път, щом Миранда влизаше в празната къща, болката от загубата се връщаше и я спираше от промени. Започна да вярва, че всеки предмет, макар и безполезен, пази част от бабината памет. Не можеше да се отърве от нищо. Около няколко пъти се замисляше да позвъни на фирми за разхламяване, но страхът, че те ще изхвърлят и найценните спомени снимки, бабината плетива, всичко, което държи душата ѝ, го спираше.
Трудно беше да приеме страхът, а още потрудно усещането за пълна самота след смъртта на единствената си близка. Без роднини, с две къщи съвоята с ипотека и бабината нито едно материално не можеше да запълни дуплото в сърцето. Хламът ѝ се превърна в спасителен пояс, който отблъскваше пустотата и апатията, но вкусовете им бяха различни това, което бабата купуваше, не се вписваше в стила на Миранда.
Така, в известен смисъл, Миранда сама стана Госпожа Пухчо, но, за разлика от баба, отказваше да признае проблема. Това замесване можеше да продължи години, докато един ден настъпи обръщащ момент. Когато отново посетила къщата на Валерия в надеждата да се отърве от нещо, в коридора се появи симпатичен мъж.
Добър ден, вие сте правнородна на починалата баба от апартамент 207? попита учтиво.
Да, а защо? отговори Миранда, леко насторожена.
Мъжът усети притеснението й и се изправи:
Извинете, че ви изплаших. Просто ви виждам от време нататък и се съмнявах дали ще се осмеля да се представя. Аз съм Игор, а вие?
Миранда се усмихна леко от тази неочаквана откровеност. Не я направи подозрителна и, макар и малко импулсивно, покани странника на чай.
Тук у баба не е много чисто, призна се тя, но Игор увери, че това не е проблем.
С чаши чай в ръце те разговаряха дълго за всичко. В края на разговора Миранда сподели, че от години се бори с бабиното безполезно железо. Игор незабавно се предложи да помогне. През останалата нощ заедно изхвърлиха повече неща, отколкото Миранда успяше да премахне през последните месеци.
След това започнаха срещи и роман. Игор, въпреки че работи като товароразтоварвач, беше образован и образователно поддържан, така че разговорите им бяха живи и интересни. Миранда се влюби. Този нов чувстващ ураган донесе светлина в живота ѝ. Дветри месеца по-късно те се преместиха заедно. С Игор помощта за разглобяване на бабиното съкровище се превърна в истински успех. Не изхвърлиха всичко, но Игор беше практичен мъж даде нов живот на много предмети, взел в новия им дом няколко сервизи, купи нова гарнитура за старите книги на баба и организира шкаф за тях.
Миранда не можеше да спре да се радва, че толкова много вещи получиха нов шанс, а не оставаха зад гърба ѝ. Баба отново се усещаше живо не само че живяла, а и щастлива.
Една нощ сънува Миранда, Игор и Валерия Павлиевна седят за маса, пият чай от красивия стар сервиз, който Игор безпрестанно хвали.
Благодарим, госпожо Павлиевна, усмихна се той. За вашето съкровище!
За нищо, внуко, всичко е за вас, изсмее се бабата. Мирандо, пази Игор, каза тя, обръщайки се към внучката. Той е добър човек, твой съдбов партньор. Мога да му се доверя.
Събудена, Миранда се събуди в чудесно настроение. Любимият й спеше спокойно до нея, в главата й владееха планове и надежди, а найважното празнината отшумя. Тя ясно осъзна, че Госпожа Пухчо се е разсъбрала, бабата намери покой, а сама откри своето тихо малко щастие.
