Илюзията за един принц, разпиляна в сънища…
Не беше принцът от нейните сънища…
Цветина срещна Калин в онзи странен ден, когато той се беше върнал от казармата, а облаците над София се движеха като пухкав хляб по небето. Калин изглеждаше сякаш е изскочил от някой приказен сън висок, строен, с пронизващи зелени очи и тъмни, непокорни къдрици. До него Цветина стоеше обикновена или така мислеше тя русата й коса, фината фигура, кротката усмивка. Не можеше да повярва на щастието си остави всички момичета, избра именно нея.
Какво вижда в теб? шептяха приятелките й, докато облаците се гъстяха около прозореца. Такива красавци не остават дълго. Ще си тръгне, ще намери друга…
Цветина обаче само се усмихваше тайно, вярвайки в любовта им. Танци, киносалони, разходки из Борисовата градина, понякога чуваше далечни звуци на акордеон. Калин не правеше комплименти за външността й, но винаги стоеше до нея, а докосванията му я караха да се рее във въздуха, сякаш лети сред люляците. Когато го покани вкъщи за първи път, майка й Димитринка се намръщи странно. После, на ушенце, прошепна на дъщеря си:
Момчето красиво … е момче за другите, миличка. Рядко са верни. Постой още, не бързай със сватба, провери го първо. Прекалено ми е… като картина от изложба.
Цветина се ядоса режимно в съня си. Доверяваше се на чувствата на Калин, не искаше да вярва на съмнения. Но думите на майка й се заселиха като мъгла в сърцето й.
Постепенно поведението на Калин се промени първо залата за фитнес, после плуването, после нови познанства. Цветина последва сънищата му записваше се на тренировки, но се чувстваше неуместна сред стройните, изваяни момичета. Калин хвърляше дълги погледи към тях, а тя се прибираше у дома под люшкащи сенки, криейки сълзите си.
Толкова си слабичка, като кукла! засмя се един ден Калин, когато тя се беше разболяла от плуване. Я по-добре стой си вкъщи с книгите си…
Тези думи я боляха тягостно и в съня си си спомняше майка си. Усещаше как Калин изстива все повече излизания сам, без покана, без обаждане. После просто изчезна не се обаждаше повече.
Не ти ли звъни? сгуши се майка й, приглушено от здрача на кухнята.
Не… прошепна Цветина, обърната с лице към стената, където луната рисуваше фигури.
Хайде ставай! Отиваме на фризьор! нареди Димитринка. Новата прическа е първата стъпка към нов живот. После ще ти ушия рокля, ти си сръчна.
Купиха плат от Женския пазар, Цветина рисуваше кройки, опитвайки се да забрави. Новините за новите любови на Калин се прокрадваха като сенки в сънищата й, но тя устоя. След няколко седмици, на танците в читалището, се появи нова ефирна, блестяща. Всички я гледаха.
Момче на име Стефан тих и скромен, започна да се грижи за нея. Не беше красив, но очите му гледаха единствено към Цветина топло, искрено. След месец я поиска за жена.
Ето това е момче! въздъхна майка й, докато нощта се разливаше по столичните улици. Ако обича, ще се ожени веднага. Ти какво мислиш?
Да отвърна Цветина спокойно.
Обичаш ли го?
Как да не? Добър, работлив, вярен е. Аз съм всичко, от което има нужда само аз.
Сватбата беше топла, като пролетен вятър в Родопите. Редиха прибори, първи стол купиха, първа чиния. След година се роди дъщеричка, а още три по-късно момче. Семейство, любов, щастие.
Не мислеше вече за Калин. Понякога достигаше слух изоставил жена си, избягал при друга, сега живее тук-там като призрак от сън. Цветина се усмихваше под сънливото слънце:
Какво беше това между нас? Просто част от младостта… Не му желая нищо лошо.
У дома я чакаха децата и мъжът й. И майка й мъдра, добра, най-скъпата. Тя я спаси от истинска болка, затова сега Цветина имаше тихо и истинско щастие.
Мамо… бъди винаги близо, защото без теб светлината не е същата.
Разбита приказка за принца:
Не беше принцът от мечтите ѝ…
Елена срещна Даниел, когато той тъкмо се беше върнал от казармата. Момчето изглеждаше сякаш е излязло от корицата на модно списание – висок, атлетичен, с омагьосващи зелени очи и черна чуплива коса. До него Елена изглеждаше обикновена, макар и чаровна: руса коса, стройна фигура, нежна усмивка. Не можеше да повярва на късмета си – от цялата компания бе избрал точно нея.
— Какво вижда в теб? — шепнеха приятелките. — Такива красавци не се задържат дълго. Все някога ще си тръгне.
Но Елена само се усмихваше — вярваше в любовта им. Ходеха на кино, на танци, срещаха се с приятели. Даниел не хвалеше външността ѝ, но винаги беше до нея и докосването му я караше да лети. Когато го покани за първи път у дома, майка ѝ — Мария Иванова — се намръщи. По-късно, насаме, прошепна на дъщеря си:
— Красивият мъж — мъжът на другите, мила. Рядко са верни. Изчакай преди сватбата, изпитай го. Прекалено… представителен е.
Елена се обиди. Вярваше в чувствата на Даниел и не искаше да слуша съмнения. Но думите на майка ѝ засадиха малко тревога в сърцето ѝ.
Постепенно Даниел се промени. Първо залата, после басейнът, после нови познанства. Елена, за да бъде близо до него, започна и тя да тренира, но се чувстваше неудобно сред красивите и спортни момичета. Даниел хвърляше погледи към тях, а тя си тръгваше по-рано, опитвайки се да скрие сълзите си.
— Слаба си като кукла, — изсмя се той веднъж, когато тя се простуди след плуване. — По-добре си стой у дома с книгите си.
Думите я нараниха, и си спомни майка си. Чувстваше, че Даниел се отчуждава. Все повече излизаше сам, без да я потърси или покани. След време просто изчезна. Спря да отговаря на телефоните ѝ.
— Не ти звъни? — попита майка ѝ.
— Не… — прошепна Елена, обърната с лице към стената.
— Хайде, ставай! Отиваме на фризьор! — нареди Мария Иванова. Новата прическа е първата стъпка към нов живот. После ще ти ушия рокля, умееш добре.
Купиха плат, Елена скицира модели, опитвайки се да забрави. Слухове за новите любови на Даниел стигаха до нея, но тя устояваше. Когато след няколко седмици се появи на танците — облечена в нова, ефирна рокля, сияеща — всички се обърнаха. Беше забелязана.
Мълчалив, непретенциозен младеж — Стефан, започна да се грижи за нея. Не бе красавец, но очите му гледаха само Елена — топло и искрено. След месец ѝ предложи брак.
— Това е мъж! — каза майка ѝ. — Ако се влюби, веднага се жени. Ти какво мислиш?
— Съгласна съм, — тихо отвърна Елена.
— Обичаш ли го?
— Как да не? Добър е, работлив, верен. Аз съм всичко, от което има нужда — и само аз.
Сватбата бе топла, истинска. Елена и Стефан започнаха от нулата: първото столче, първата чиния. След година се роди дъщеря им, а три години по-късно — синът им. Семейство, любов, щастие.
Не мислеше вече за Даниел. Само понякога чуваше, че е изоставил жена си, избягал при любовница, живее ту по градове, ту по села. Елена се усмихваше:
— Какво беше между нас? Част от младостта. Да е щастлив, ако може.
Вкъщи я чакаха децата и съпругът. И майка ѝ — мъдра, добра, най-обичана. Тази, която я спаси от истинското страдание. Благодарение на нея Елена намери спокойното и истинско щастие.
Мамо… винаги бъди до мен. Без теб животът не би бил светъл като сега.
