Посвоя начин
Когато купиха тази апарткъща, бяха на около трийсет. Обоите смятаха, че цветните тапети са мило, линолеумът практичен, а кухненският комплект във вишневочервено почти лукс. Сега надхвърлиха четиридесетте, синът им учеше в ТУСофия и се появяваше у дома порядко, а тапетите се вдигаха на парчета, като че ли подсказваха, че е време за промяна.
Вечерта, след работа, седяха в кухнята. Над котлона шумеше асансьорътвентилаторът, в съдомиялната се охлаждаше чайникът, а в чинията остана само една късна джезвелка. Димитър въртеше в ръце чашката и гледаше към ъгъла до прозореца, където гипсът се вдигаше и падаше.
Колко още да гледаме така, каза той найнакрая. Или правим, или се доволяваме и живеем в този музей.
Снежана, скръстила краката върху табуретката, прелистваше в телефона снимки на интериори. На екрана се сменяха бели стени, светла дървесина, различни модерни лампи.
Не искам да се примирям, отвърна тя. Искам нещо нормално, но не от каталога. Понашия, без онези размаха ръка към прозореца. розички.
Тогава викаме майстори, предложи Димитър. Платим свършват.
Снежана се намръщи.
Не искам някой да ни шпакле и после да ни каже Това не се прави. Искам сама да решавам къде ще са розетките, къде рафтовете. И всъщност търси думи. Искам това да е нашето дело, а не просто чек за платеното.
Димитър се усмихна.
Значи предлагаш аз след работа да шпаклям, а ти да указваш къде са розетките?
Не е така, се обиде тя. Ще помагам и аз. Мога да шкуря, да боядисвам. Заедно. Това не е защото пари липсват.
Той погледна умореното й лице, фините бръчки около очите. Спомни си как наскоро смятаха, че могат без проблем да си позволят ремонт под ключ. Само думата под ключ го предизвика.
Добре, рече. Нека го правим сами, но разумно. Не каквото си какаме.
Снежана се усмихна и от тази усмивка кухнята изглеждаше малко посветла. Тя грабна бележник.
Трябва план. Стая по стая. Списък. Бюджет.
От съседната стая излезе Саша в слушалки, растрепан косъм.
Какво правите, ера? попита.
Ремонт, отговори Димитър. С наши сили. Ще те включим, студент.
Саша подигра.
Имам изпити, но ако се нуждае нещо да се носи викайте.
Снежана го погледна поостро.
Не само да носиш. Ти си нашият компютърен експерт. Ще правиш плановете. И можеш да проектираш своята стая.
Саша вдигна вежда.
Сам? Без цветни тапети?
Само в рамките на бюджета, уточни тя.
Той пожъна рамене и се завръща в стаята, а Димитър усети в гласа му лека любопитност.
Уикендите отидоха в големия строителен хипермаркет Строител. Огромните редици с лампи, торби, кофи и рулони обои първоначално ги поразиха. Снежана хвана количка като штурвал.
Първо списък, напомни Димитър. Шпакла, грундиране, валяк, шкурка
И боя, допълни Снежана. Искам бели стени в спалнята. Не мляко, не бежово, а чисто бяло.
Чисто бяло е като болница, възрази той. Нека поне е топъл нюанс.
При стелажа с кутии боя на етикетите пише сварено мляко, сутрешна мъгла, памучно облаче.
Това е почти бяло, но не точно, взел Димитър кутията.
Искам точно бяло, упорита каза Снежана. Както на тази снимка. Чисто.
Той усети лека дразнителност. Спорът за цвят беше просто извинение за нещо подълбоко желанието й да започне отначало.
Добре, въздъхна. Твоята стая твоите стени. Аз ще избера за залата.
Тя кима, омекотена, и потегли към друг рафт.
Разхождаха се между рафтовете, спорейки дали им е нужен лазерен нивелир, каква ширина валяк, дали да плащат повече за мити тапети в коридора. Снежана спря пред скъпи дизайнерски тапети с геометричен мотив.
Как красиво, коментира. За залата.
Димитър видя цената и се засмя.
За тази сума можеш да построиш малка кухня. Договорихме се без фанатизъм.
Но ще ни служи дълго, настоя тя. Не правим ремонт всяка година.
Той почувства познато напрежение в раменете. Пари имаше, но в ума му се въртяха кредит за кола, обучение на Саша и ваканция, отложена две години.
Снежана, да бъдем честни, каза той. Можем да си ги купим, но ще трябва да се откажем от нещо. Готова ли си?
Тя помисли, пръст прекара през мостра.
Добре, рече найнакрая. Попрости, но не найевтини, съгласни?
Съгласни, кима той.
Връщат се вечер, натоварени с чували и кутии. Вестибюла веднага се стесни. Саша свали слушалките и се засмя.
Отворихте склад?
Това е твоето светло бъдеще, отвърна Димитър, поставяйки чувал до стена. Да започнем с твоята стая там има наймалко мебели.
С моя? Саша се напрегна. Къде ще бъдат вещите?
Временно в залата, каза Снежана. Договорихме се, ти също помагаш.
Той се намръщи, но не спореше.
Вечерта разстилаха на кухненския плот чертежи, отпечатани от интернет, и бележник с кървавите схеми на Димитър. Саша донесе лаптоп и отвори проста 3D програма за апартамента.
Вижте, каза. Тези шкафове можем да преместим, за да влезе бюро.
Снежана се наведе поблизо.
А ако вместо шкафове полки? Полеко.
Димитър гледаше екрана и изведнъж усети странно усещане не просто мебели, а пренаписване на живота им. В стрелките и квадратчетата се криеше миналото, настоящето и неясното бъдеще.
На следващия ден започна найнеприятното отлепването на старите тапети. Димитър стоеше на стъпка, подхващаше шпатула, дърпаше. Тапетите се разкъсваха, оставяйки жълти парчета. Снежана вниско събираше обривките, Саша, с мърморене, местеше шкафа.
Кой измисли тези цветя, пробурчаше Димитър. Защо ги избрахме тогава?
Тогава изглеждаха красиви, отвърна Снежана. Ние бяхме заети с работа, вкъщи само спяхме.
Саша фыркна.
Романтика.
До обяд Димитър усещаше болки в гърба, пръстите бяха в шпакла и лепило. Снежана, с навити ръкавици, беше покрита с бели петна, косата падаше от опашка. Саша излязъл за пет минути се завърна след половин час.
Ти обеща да помагаш, каза Снежана, без да се обръща.
Помагах, се обиди той. Преместих шкафа. И имам лабораторна.
Лабораторната може да изчака, намеси Димитър. Не правим това само за себе си. Това е твоята стая.
Саша се замръти, но вдигна шпатула.
Вечерта се гмурнаха в дивана в залата. Стая на Саша беше наполовина обезкосъмена, на пода лежаха парчета тапети, във въздуха миришеше на прах и влажна гипсова стена. Телевизор мълчеше. Седяха и мълчаха.
Може би е време да викаме майстори, пробурчаше Саша. Ще свършат всичко за ден.
Снежана усмивка се появи, уморена.
И ще ни отнемат възможността да се кърлим по всеки сантиметър, каза тя.
Димитър хмуреше.
Не бихме ги оставили да ни кърлят. Ще кърлим и с тях.
Те се засмяха и напрежението отминало малко.
Седмица покъсно осъзнаха, че скоростта им е надценена. Димитър след работа се прибираше, яде бързо и отиваше в стаята. Снежана редуваше шкурене, миене и онлайн търсене за грундиране. Саша помагаше, после отлепваше към учене или към приятели.
Една вечер избухна спор за малка детайл. Снежана реши, че в стаята на Саша трябва да има рафт над бюрото. Димитър бе против.
Той ще слага безполезни боклуци, каза той, бъркайки шпаклата. Ще ви падне над главата.
Това е неговата стая, възрази Снежана. Той сам ще реши какво иска.
А аз после ще трябва да пробивам и да викам, раздразнено отговори Димитър. Да изпълнявам всяко му желание?
Саша, седнал на прозореца с лаптоп, вдигна глава.
Мога и аз да бъда част от решението, каза. Какво искате?
Двамата се обърнаха към него.
Искаш ли рафт? попита Димитър.
Саша помисли.
Искам, но не такъв, какъвто вие сложихте в залата. Той трябва да е тесен, за книги.
Книги имаш малко, пробурчаше Димитър.
Ще има, спокойно отговори Саша.
Снежана се обърна към съпруга.
Може би да му оставим да избере?
Димитър усеща, че умората се бие с желанието за контрол. Той знаеше, че ако се съгласи, ще трябва да се върне в магазина за крепежи. Но в очите на сина имаше искра за доверие.
Добре, каза той. Рафът е. Но ти сам ще го боядисаш и ще го поддържаш. Съгласен?
Саша кима.
Съгласен.
Те се върнаха към работата, но атмосферата беше полеко.
Найтрудната стъпка беше залата. Там стоеше стар диван, на който Димитър се отпочиваше късно, за да не събуди Снежана. На стените имаше семейни снимки, рафт с книги и сервант, подарен от майка му.
Сервантът няма, твърдо каза Снежана, докато планираха. Занимава половината стена.
Това е майчино дарение, възрази Димитър. Ще я разстрои.
Тогава как живеем, в неговото дарение или в нашата къща? попита Снежана. Не искам да живея в музей.
Той скърца устните си. Майка му наистина обичаше този сервант, донесен от Пловдив. Последните години той бе натоварен с безполезен фарфор.
Можем да оставим част, предложи Саша. Долни шкафчета, горни рафтове. Или да разбераме и да направим рафтове от дъските.
Димитър го погледна учудено.
Пощенска работа?
Само жалко да изхвърлим, пожали рамене Саша. Но и така не искам.
Тогава Димитър позвъня на майка си. Разказа за ремонта, за плановете и за сервантата. След дълъг мълчалив разговор тя каза:
Правете как ви е удобно. Това е вашият дом. Аз вече живея в спомените си.
Тези думи му дадоха тежко, но ясно усещане ремонтът е не само върху стените.
Следващият ден тримата разбиха сервантата. Дъските се наредиха в кладовка.
От тях можем да направим рафт в коридора, каза Димитър, избърсвайки челото. И още няколко.
Преродено, отбеляза Снежана.
Когато стените в залата бяха шпаклени и шкурени, дойде редът за боя. Димитър настоя върху мека сива нюанса.
Чистият бял в залата ще е твърде ярък, обясни. Този тънък сив ще подхрани всеки диван.
Снежана се намръщи, но се съгласи.
Вечерите боядисваха под радиото. Баклажка с боя стоеше на табурет, валякът шуршеше. Саша в слушалки минаваше с четка по ъглите.
Вижте, къде се стичат, каза Димитър, показвайки.
Сега ще поправя, отговори Снежана с валяка.
След няколко часа отстъпи от стенИ когато последната лампа се запали, всичко изглеждаше готово за нови споделени мигове в тяхното уютно гнездо.
