В КУХНЯТА НА ДИВАНЧЕТО
Ето тук на кухненското диванче е удобно, мисля, че няколко дни можеш да спиш тук спокойно ми казва синът ми.
Мълчах, защото бях изтощена от пътя прибрах се у дома за отпуска точно преди Нова година, на границата чакахме с часове, измръзнах, исках да се изкъпя, а и бях гладна, затова не казах нищо, макар че вътре в мен бушуваше буря.
Очаквах друг прием, разбира се. Не бях се прибирала три години. Работих в Чехия, заминах на гурбет веднага щом синът ми се ожени.
Имахме къща, но без ремонт, защото за ремонт просто нямахме пари. Едва свързвахме двата края. Сама отгледах сина си, заплатата ми беше минимална, а бившият ми мъж изобщо не помагаше финансово, дори издръжка не плащаше редовно. Така че всичко теглих сама.
Когато Димитър порасна и реши да се жени, разбрах, че няма смисъл да стоя у дома трябва да замина, както правят много жени, да си осигуря старините и да помогна на детето си.
Заминах за Чехия, там вече работеше моята кумa Мария, тя ми помогна да се устроя.
В началото беше трудно всичко ново, чужд език, не особено добри условия, деляхме двустаен апартамент с още пет жени. Можеше да се намери нещо по-добро, но щеше да струва повече, а всяка от нас беше дошла да спести, не да харчи.
С времето свикнах. Имах планове да събера пари за хубав ремонт на къщата. Работех много, почти не почивах. Все си мислех, че скоро ще се върна у дома, където ме чака семейството ми.
Мамо, за какво събираш парите? един ден ми звънна Димитър с този въпрос.
Как за какво? Ще ремонтираме къщата учудих се.
Предлагам да не чакаме, а да започнем. Имаш ли вече спестени пари? пита той.
Тогава имах към 10 000 лева, но това стигна да започнем ремонта. Димитър се захвана сериозно, описа ми план, всичко ми хареса.
Дори не се прибрах, исках да спестя още. Всичко, което изкарвах, веднага пращах на сина си, защото исках по-бързо да видя резултат.
Когато се върнах, останах без думи къщата беше неузнаваема, изглеждаше съвсем различно от времето, когато заминах.
Голям хол с прозорци до пода, скъпи мебели, на стената огромен плазмен телевизор.
Димитър беше доволен, радостно ми показваше всяка стая.
Бях впечатлена, всичко изглеждаше прекрасно и скъпо, не очаквах такъв резултат, а синът ми се оказа добър стопанин, умело разпределил парите.
Много е хубаво, сине, браво. А къде е моята стая? попитах.
Настъпи неловка пауза, след която синът ми предложи да спя на диванчето в кухнята, като го нарече много удобно.
Мамо, това е само за отпуската. Решихме, че тук ще ти е по-топло, и няма да пречиш. Сега имаме много работа, много гости.
Тези думи ме удариха като студен душ. Разбирах, че вече е пораснал и има свои грижи, но усещането, че съм излишна, че съм дала всичко от себе си, а сега съм останала с празни ръце, беше болезнено.
Спях в кухнята, слушах как синът ми се смее с приятели. Спомнях си как всичко започна как се борех да му дам най-доброто, а сега се чувствах като чужда в собствения си дом.
Хубаво е тук при теб. А къщата вече на твое име ли е? чух от стаята си разговора на Димитър с негов приятел.
Още не, но скоро ще говоря с мама да прехвърли къщата на мен, че аз се старая, а тя още не е моя. Ами ако мама реши да се омъжва? отвърна синът ми и всички се разсмяха.
Почувствах се ужасно, не мога да го опиша. Къщата е на мое име и не мисля да я прехвърлям, защото виждам, че положението ми е нестабилно. Ако сега ме пращат в кухнята, къде ще живея, ако прехвърля всичко на сина си?
Не дочаках разговор, събрах си багажа и се върнах в Чехия, а на децата казах, че спешно ме викат на работа.
След всичко това осъзнах, че имам над какво да мисля. Може би е време да спра да финансирам сина си и да започна да спестявам за собствено жилище. Как мислиш?
