Телефонът загърмя в апартамента, докато Емил Петров бъркаше чорбата на котлона. Ароматът на лук и зехтин изпълваше кухнята. Той изтри ръцете в кърпа и хвърли раздразнен поглед към екрана номерът беше непознат.
Ало? отговори кратко, без да откъсва очи от тенджерата.
Г-н Петров, говоря от нотариалната кантора на вашето семейство. Трябва да дойдете утре сутрин. Има въпрос със наследство. Трябва да подпишете някои документи.
Емил се замисли. Родителите му бяха живи и здрави от кого може да е наследил нещо? Не зададе въпроси, просто кимна мълчаливо, сякаш го виждаха, и затвори телефона.
На следващия ден беше мъгливо и сиво. Докато караше из София, лекото му объркване се превърна в досада. Нотариусът го чакаше на входа.
Влезте, Емил. Знам, че звучи странно. Но ако беше нещо обикновено, нямаше да ви безпокоя в почивен ден.
Кантората беше пуста. Обикновено тук цареше шум, но сега само ехото на стъпки по дъските нарушаваше тишината. Емил седна срещу бюрото и кръстоса ръце.
Става въпрос за чичо ви Стоян Димитров.
Нямам чичо Стоян, отвърна Емил веднага.
И все пак, той ви е завещал цялото си имущество. Нотариусът внимателно постави стар ключ, избеляла карта и лист с адрес пред него. Къща на водата. Сега е ваша.
Извинете Сериозно ли?
Къщата е в средата на язовир Копринка, близо до Пловдив.
Емил взе ключа. Тежък беше, с изтъркани шарки. Никога не беше чувал за този човек или мястото. Но нещо в него щракна онзи момент, когато любопитството побеждава здравия разум.
След час раницата му беше пълна с няколко тениски, бутилка вода и храна. Според навигацията язовирът беше на четиридесет минути. Това само подхрани интереса му как можеше да не знае за такова място на толкова малко разстояние?
Когато пътят свърши, пред него се откри язовир мрачен, спокоен като огледало. В средата му стоеше къща огромна, тъмна, сякаш израснала от водата.
На терасата на близкото кафене старички с горещи кафета го погледнаха любопитно. Емил ги попита:
Извинете, тази къща в язовира някой я познава ли?
Един от тях бавно сложи чашата.
Не говорим за това място. Не ходим там. Трябваше да я няма отдавна.
Но някой е живял там, нали?
Никога не сме виждали никой на брега. Само нощем чуваме шум от лодки. Някой доставя храна, но никой не знае кой. И не искаме да знаем.
На кея имаше изтъркана табела: Лодките на Радка. Вътре жена с уморено лице го посрещна.
Искам лодка до онази къща в язовира, каза Емил, подавайки й ключа. Наследство.
Никой не отива там, отвърна тя студено. Мястото плаши хората. Плаши и мен.
Но Емил не се отказа. С думите му станаха все по-настойчиви, докато тя най-накрая се съгласи.
Добре. Ще ви закарам. Но няма да чакам. Утре ще се върна.
Къщата се извисяваше над водата като забравена крепост. Дървеният кей скърцáше под краката му. Радка завърза лодката и промърмори:
Ето ни.
Емил стъпи на подвижното плоче и искаше да й благодари, но лодката вече се отдалечаваше.
Късмет! Дано утре съм ви намерил тук, извика тя и изчезна в мъглата.
Сега беше сам.
Ръката му се протегна към ключалката. Ключът се завъртя леко. Чу се дрезгав щрак и вратата бавно се отвори.
Вътре миришеше на прах, но пък свежо. Големи прозорци, дебели завеси и портрети. Един привлече вниманието му мъж край язовира със самата къща на заден план. Надписът гласеше: Стоян Димитров, 1964.
В библиотеката стените бяха покрити с книги, маркирани с бележки. В кабинета имаше телескоп и стъклени колони с тетрадки наблюдения, прогнози за времето, последната от предишния месяц.
Какво е търсил? прошепна Емил.
В спалнята десетки спрени часовници. На тоалетката ковчеже. В него снимка на бебе с надпис: Петров.
Наблюдавал ли ме е? Моето семейство?
На огледалото висеше бележка: Времето разкрива онази, която смятахме за забравена.
На тавана имаше кутии с изрезки. В една беше оградена статия: Момче от Стара Загора изчезна. Намерено след дни невредимо. Година 1997. Емил пребледня. Това беше той.
В трапезарията единият стол беше изтеглен. На него лежеше негова училишна снимка.
Това вече не е просто странно прошепна, чувствайки как главата му се обръща.
Стомахът му се сви от безпокойство. Бързо изяде някаква консерва от стария шкаф и безшумно се качи в една от спалните. Чаршафите бяха чисти, сякаш чакали някого отдавна. Извън прозореца язовирът хващаше бледата луна, а къщата изглеждаше жива дишаше с повърхността на водата.
Но сън не идваше. Твърде много въпроси. Кой беше Стоян Димитров? Защо никой не го познаваше? Защо родителите му никога не беИ когато най-после легна да спи в стаята, която някога била на истинския му баща, осъзна, че няма нужно да бъде сам вече.
