Значи, представи си става дума за сватбата на Ивелина и Даниел. Беше разкошен ден, всички се забавляваха на макс, когато водещият обяви: Време за подаръци!. Родителите на булката излязоха първи да ги поздравят. След тях пристигна майката на Даниел госпожа Цветанка Ганева, носейки огромна кутия, грижливо опакована със синя панделка.
Боже, дали въобще може да си представя какво има вътре? прошепна с усмивка Ивелина в ухото на Даниел.
Мама пази тайната до последно, нямам никаква идея мърмореше той, леко разсеян.
Решиха да не развалят настроението в деня на сватбата и да разгледат подаръците чак на следващата сутрин, на спокойствие. Ивелина настоя да започнат с кутията на съпругата на тъщата. Отвързаха панделката, повдигнаха капака, погледнаха и двамата онемяха.
Ивелина отдавна бе забелязала нещо странно у Даниел: никога не докосваше нищо, без да попита първо, дори когато ставаше дума за някоя забравена обикновена вафла на масата.
Мога ли да взема последната вафличка? питаше плахо, втренчен в малката сладост.
Разбира се! Защо изобщо ме питаш? отвръщаше тя учудено.
Навик ми е извиняваше се Даниел, докато развиваше вафлата.
След няколко месеца Ивелина разбрала откъде идва тази негова сдържаност.
Един ден Даниел предложи да я запознае с родителите си, Цветанка и Петър. В началото майката изглеждаше гостоприемна, но бързо разкри истинското си лице, когато ги покани на трапезата.
Сервира им два броя чинии всеки с по две лъжици картофено пюре и малко пръжолче. Даниел си изяде порцията набързо и тихичко попита за допълнително.
Толкова ядеш, все едно не си виждал храна! Ако така ще е, няма да можем да те изхраним! заяви Цветанка, а Ивелина остана с отворена уста.
Когато Петър си поиска допълнително, Цветанка веднага му напълни чинията. А Ивелина приключи мълчаливо и втрещена от явното пренебрежение на майката към собствения ѝ син.
После, в приготовленията за сватбата, Цветанка се опита да даде мнение за абсолютно всичко халките, залата, менюто…
Защо пръскате толкова пари? Можеше по-икономично! все това повтаряше тя ядосано.
Един ден на Ивелина ѝ писна:
Оставете ни да се оправяме сами! Това са нашите пари и нашият избор!
Цветанка се обиди, спря да звъни и дори се закани да не идва на сватбата.
Два дни преди големия ден Петър дойде лично.
Ела да ми помогнеш с подаръка, Даниеле повика го към колата си.
Оказа се, че им подарява чисто нова пералня избрал я бил сам, без майката да знае, а тя после твърдяла, че това е прекалено скъпо. На сватбата обаче, Цветанка едва се мерна и бързо изчезна.
На сутринта най-сетне отвориха синята кутия. Радостта им се изпари.
Кърпи? недоумяващо прошепна Ивелина.
И чорапи… добави Даниел, размахвайки чифт пухкави терлички. Мама явно е взела първото, което ѝ е попаднало.
Няколко дни по-късно Цветанка се обади натрапчиво:
Какво ви подариха родителите на Ивелина? А приятелите ви? не спираше тя.
Това не е твоя работа отвърна Даниел и затвори, видимо облекчен.
Урокът беше прост: щедростта не се измерва с левове, а с отношение и уважение към хората. А някои хора, като Цветанка, сякаш отдавна са забравили това.
Подаръкът на свекървата за сватбата: Кога е по-добре да не подаряваш нищо
Елица и Жулиен празнуваха сватбата си. Церемонията беше в разгара си, когато водещият обяви времето за подаръците. Родителите на булката първи ги поздравиха. След това дойде ред на майката на младоженеца, Геновева Ламберт, с голяма кутия, вързана със светлосиня панделка.
– Боже! Чудя се какво има вътре? – прошепна развълнувано Елица на Жулиен.
– Нямам представа. Мама така и не издаде тайната, – отговори младоженецът, озадачен.
Те решиха да отворят подаръците на следващия ден, след като шумотевицата поутихне. Елица предложи да започнат с кутията от свекървата. След като разбраха панделката и повдигнаха капака, надникнаха вътре… и останаха безмълвни.
Елица бе забелязала странен навик в Жулиен – той никога не взимаше нищо без разрешение, дори и дреболия.
– Мога ли да изям последния бонбон? – питаше той плахо, впил поглед в дребната карамела във вазичката.
– Разбира се! – отвръщаше тя, изненадана. – Няма нужда да питаш.
– Така ми е навик, – смутено се усмихваше той, докато бързо развиваше бонбона.
Едва след няколко месеца Елица разбра откъде идва тази сдържаност.
Един ден Жулиен предложи да я запознае със семейството си – Геновева и Филип. Отначало свекървата изглеждаше приветлива. Но това усещане бързо изчезна, когато Геновева ги покани на трапезата.
Тя сервира две чинии с по няколко лъжици пюре и малко котлетче. Жулиен свърши първи и тихо помоли за още.
– Ти ядеш като за четирима! Няма да можем да те изхранваме! – възкликна Геновева, смаявайки Елица.
Когато Филип поиска още, жена му веднага му сипа. Елица дояде мълчаливо, потресена от явната неприязън на Геновева към сина ѝ.
По-късно, при подготовката за сватбата, Геновева недоволстваше за всичко – халките, салона, менюто.
– Защо харчите толкова? Може да намерите по-евтино! – повтаряше тя неодобрително.
В крайна сметка на Елица ѝ кипна.
– Оставете ни да решаваме! Наши са парите, наш е изборът!
Обиждана, Геновева спря да се обажда и дори заплаши, че няма да дойде.
Два дни преди сватбата Филип ги посети.
– Ела да ми помогнеш с подаръка, – каза той на Жулиен и го заведе до колата.
Подари им пералня – купена без знанието на Геновева, която дори това смяташе за разхищение. После тя изчезна от празника.
На следващия ден, когато отвориха кутията, вълнението им се превърна в разочарование.
– Кърпи? – прошепна невярващо Елица.
– И чорапи, – добави Жулиен, вдигайки два чифта хавлиени чорапи. – Мама е хванала първото, което ѝ е попаднало.
Няколко дни по-късно Геновева позвъни, за да разпита сина си за подаръците от другите гости.
– Какво подари тъщата? А приятелите? – не спираше тя.
– Не е твоя работа, – отговори кратко Жулиен и затвори с облекчение.
Изводът е ясен: щедростта не се измерва в цената на подаръка, а в уважението към другите. А това Геновева бе забравила отдавна.
