Десетилетие се изнизва като дим от комин, докато аз се превръщам в невидимата сянка, която кръжи около дома на дъщеря ми, а сега гледай ти! те копнеят да се махнат от мен, сякаш съм досадна муха през август.
Единадесет години вече, откакто единствената ми щерка, Пенка, се врече на Тодор. Още на първата ни среща той ми се видя начетен, възпитан, с диплома от Софийския, и толкова фин, че можеше да мине за водещ на новините. Когато Пенка стана негова жена, сърцето ми се напълни с гордост и надежда, все едно съм спечелила джакпота от тотото.
След година вече броях дните до първото внуче. Здравето ми започна да се клати като стар трамвай, а мисълта за пенсия ме преследваше като комар в лятна нощ. Пенка ми предложи да се нанеса при тях все пак щеше да има нужда от помощ с бебето. Без да се замисля, прекрачих прага на апартамента им в Люлин.
Десет години, цели десет години, се разтварях в ежедневието им. Варях леща, перях чорапи, търках плочки и рафтове, възпитавах двамата си внука, за да може Пенка и Тодор да си живеят живота, да печелят левчета и да не се тревожат за нищо, освен дали ще има кисело мляко в хладилника.
И сега, какво да видя? Взели отпуска, стягат куфарите и планират да отпрашат с децата към Гърция. А мен оставят да пазя домашния любимец, котарака Мърко. Защо? Защото искали да си починат от мен, все едно съм им досадна реклама по телевизията. Значи толкова години съм била безплатна домакиня и бавачка, а сега ме пращат в ъгъла. Не мога да схвана тази логика все едно съм попаднала в някаква абсурдна комедия, където всичко се разпада като старо килимче пред очите ми.
