Сиво коте седеше пред вратата на ветеринарната клиника в София. То се мъркаше, а до него под лапите лежеше крошечно малко котенце
На входа на клиниката стоеше сива котка. Тя пръсеше сълзи, а в нейните лапи беше затаен късметливото котенце.
Минавах спокойно по улицата, държейки поводчето на куче нашият верен спътник Джек. Беше ясен есенен ден: въздухът блестеше от чистота, жълтите и червените листа се въртяха в вихъра, сякаш танцуваха на немузика. Настроението беше леко и светло, но изведнъж
Вниманието ми се задържа върху нещо, което не можеше да пренебрегна пред вратата на клиниката беше котка. Тя жалко мяукаше, а в нейните лапи лежеше крошечно малко котенце. От време на време скокваше и се навеждаше към преминаващите, като молеше за помощ. Крещеше, молеше, настояваше, но хората само ускоряват крачка.
Всички се втурваха към своите задължения, не забелязвайки, а понякога правейки се, че не виждат онова слабичко същество, което едва диша на асфалта. Често е полесно да минеш покрай чуждото страдание. Но аз спря.
Наклонех се и внимателно вдигнах малкото. Котето беше толкова слабo, че ребрата се виждаха под козината. Той едва дихаше. В главата ми пробягаше една единствена мисъл: Какво да правя? Къде да се втурна? В този миг коткамайка се приближи, погледна ме право в очите и тихо, но настоятелно мяуна: Помогни, спаси.
На вратата имаше лепено известие: 28тият час е затворен. Почивка.
Изпаднах без план. Таксито? Пари? Къде да отида? Но, подчинен на инстинкта, натиснах вратата. И чудо тя се отвори.
В дълбоката коридорна зала стоеше висок сив мъж в износен бял лабораторен халат. Моля! виках аз. Помогнете! Нямам пари, но ще върна покъсно. Той се изправи, като че ли разбираше, и протегна ръка към слабото тялце.
Ветеринарът грижливо взе котето и се насочи към операционната. Аз и коткамайка останахме в коридора, треперейки от напрежение. След няколко минути забелязах под халата на мъжа, между лопатките, странни издигания. Боже, какво е това, помислих си. Той се обърна към мен, погледна ме внимателно и отново се захвърли върху малкото.
Минали са няколко часа. Дишането на котето се уравни. Вижте, каза ветеринарят, ще живее. Но ще му трябват грижи, лекарства, топлина. На улицата вече не е подходящо, каза той, гледайки ме. И коткамайка ме погледна със свирепо око.
Какво искате да кажете?, изрече аз, изненадан. Разбира се, ще ги взема у дома, и майката. Ние с Мотька, посочи към спокоен до нас куче, ще ги приютих в семейството.
Врачът се усмихна: Тогава ще ви осигуря всичко необходимо. Платежът е без значение. Смятайте, че вече е заплатено.
Удиви ме думата барышня, но това било от минали времена, когато ме обръщаха така. Нямаше време за размисъл. Взех лекарствата, малкото и тръгнах към дома, придружен от верния Джек и коткамайка.
Мина месец. Събрах куража и реших да звънна в клиниката, за да благодаря на доктора.
Алло, доктор Петров, отговори оживения младежки глас.
Разказах за спасеното коте и изразих благодарността си. Той се смути. След кратко търсене в базата данни каза: Съжалявам, но не ви разпознавам. 28тият ден беше почивка за мен. Пътувах със семейството си в Родопите. Може би се объркахте, но не е важно. Главното котето е живо и има дом.
Останах без думи, сядох на стол. Тогава спасеният сив коте, вече окрепнал и станал любимец в семейство, скочи на коленете ми. До него, на пода, седеше коткамайка и наблюдаваше внимателно.
И в същия момент се появи Той. Износеният халат вече не скриваше бели крила. Ангелът се усмихна. Ти сама го спаси, каза той към мен. Аз само малко помогнах.
Коткамайка погледна Ангела и мърда тихо. Обикновено не помагам на хората, продължи той, като се оправдаваше. Но вие, котки, сте настойчиви. Добре, ще наруша правилото още веднъж, последен път.
Той подмигна котката, след това се разтопи в въздуха. В същия миг вратата звънна.
На прага стоеше неловък мъж в стар ципов чепет, с кутия с инструменти. Имате ли нужда от мен? попита, аз съм водопроводчик. Тръбата тече?
Не, не те повиках, усмихна се аз. Но ако си тук, поправи и ваната. Ще платя.
Той се обърка, мърмореше и, смутен, влезе в апартамента. Постави се на колене и разпъна инструменти.
Аз тихо донесох дебела възглавница и му я поставих под краката.
Благодаря, прошепна водопроводчикът, после изведнъж се усмихна. Лицето му, небритото и изтощено, се промени: изгря от нещо трогателно, почти детска беззащитност. В сърцето ми се появи болезнено пронизване. Съжалих за този явно самотен, изгубен човек.
Мога ли да ти заготвя борш? предложих, още имам кюфтета с квасена каша. каза без да знае откъде излязоха тези думи.
Мъжът вдиша дълбоко. Боже, колко отдавна не съм ял, каза той, поглеждайки ме с малка виновна усмивка, но с надежда в очите.
Тогава изчакайте! побледня от смущение и побързах към кухнята, като че ли правех нещо изключително важно.
Докато водопроводчикът се опитваше да се концентрира върху работа, той постоянно се улавяше в ароматите, издигащи се от кухнята. Домът се изпълни с мириса на запържено месо и свеж борш. За да развесели часа, той включи стар магнитофон, а в стаята звучаха познатите акорди на Вивалди Времето на годината.
Аз замрях в прага. Това не може да е вярно, шепнах си.
Но това се случи. И се случваше тук и сега.
Мина месец. По главната площад в Пловдив минаваха ръка за ръка жена и същият бивш водопроводчик, сега в елегантен костюм. В очите му блестеше щастие и спокойствие, онова умиротворение, за което мечтае всеки българин.
