ЗВОНОК В ДВЕРТАТА
Когато се ожених, започнах да звъня в собствената си врата в тази на апартамента си в София. Тази същата врата, която от първия ден отварях с ключ, след като се преместих от Пловдив. Разбира се, имаше звънец, но почти никой не го използваше. Майка ми държеше резервни ключове, а до мен никой повече не идваше.
Връщах се у дома късно вечер. Съседите бяха убедени, че работя като девойка по повикване. Привличаха ме различни мъже шофьори на таксиметрови коли, продавачи на цветя. Аз всъщност бях редактор на извозване. Съмнях се в изтощеното си състояние и се прегръщах в леглото след дългия ден. Какви гости, ами нямаше никой, който да ме очакваше.
Само котката ми, Миска, можеше да се опита да отвори, но не знаеше как. За това не съжалях привикнах и тихо се успокоявах: нищо изненадващо, само тишина и спокойствие. Какво повече да искаш?
След като се ожених, открих ново удоволствие да звъня в нашата врата. Мъжът ми Иван работеше от вкъщи, затова при връщане винаги натисках звънчето. Понякога го правех няколко пъти за един ден.
Ту-туту.
Ту-туту.
Ту-туту.
Защо го прекъсваш? възмущаваше се майка ми. Имаш и ключовете!
Не разбираме, че удоволствието е, когато някой ти отвори вратата, отговарях аз.
Говорех лъжа. Това не беше просто удоволствие. Това беше щастие знанието, че зад тази врата те чака някой.
Ту-туту. Чувстваш стъпки, виждаш как се върти ключът в катина, как се чукне дръжката
Ту-туту. Виждаш радост в очите, усмивка, усещаш, че твой човек ти липсваше, дори и да си отишла само за хляб.
Ту-туту. Ако никога не си живял сам, не разбираш колко е ценен този миг.
Понякога Иван отваряше вратата спокойно, взимаше чантата ми, помогаше да сваля палто, гушкаше ме и леко се драскаше с брада си по бузата. Понякога имаше спешни задачи, виси в Скайп, прави енергични знаци, бързо ми киха в носа и отлепва за работа.
Но нищо това не променяше вълнението ми като човек с хроничен тонзилит, който найнакрая стигна до сладолед. Найважното той никога не се ядоса, не се изнерви и не ме попита:
Забрави ли ключовете?
Тъй като разбра, че не в ключовете е проблемът. Така беше и остава, и ще бъде.
Пожелавам ви през новата година две неща здраве и човек, който ви чака у дома. Останалото ще сътворите сами. Убеден съм.
