Остави, дъще! Вече ни е едва осемнадесет
Пожилият мъж, на около седемдесет години, със сребристи коси и бръчки, се разхожда бавно край вольерите на приюта в София, сякаш търси нещо. Служителката Мария, която го е виждала няколко пъти през последните седмици, се приближава.
Трябва ли ви помощ? пита тя. Търсите ли някой?
Не, не се тревожете, отговаря той тихо. Просто поглеждам. Ако можете
Разбира се, разгледайте колкото искате, казва тя, учудена.
Той продължава да минава бавно, спирайки пред всеки вольер и продължително се вглежда в кучетата. Изглежда се опитва да прочете съдбата им през очите. След няколко обиколки спира пред един конкретен вольер.
В ъгъла, прилепен към стената, седи куче. То не е като другите не маха с опашка, не гледа с молба, не се стреми да привлече внимание. Просто седи и поглежда в далечината, все едно мислите му са далеч оттук.
Какво има с него? пита мъжът.
Това е Бела, отговаря Мария. Тя е на около шест години. Счупила се в катастрофа, собственичката я остави. Съседка я донесе тук. Операцията е направена, но кракът не се спаси.
Значи вече няма да тича? пита той.
Ще се движи, но откакто е тук, никога не е излязла от вольера. Вероятно се страхува.
Той гледа продължително.
Може ли да я взема при себе си? прошепва почти умоляващо.
Мария му помисли:
«Къде ще я занесеш, старче? Само се клати на крака Ако се случи нещо, отново ще е на улицата.»
Ще помислим и утре ще ви дадем отговор, казва тя.
Добре, утре ще се върна. Довиждане.
Той заминава с леко прихванат крак.
На следващото утро, докато приютът още е затворен, мъжът стои пред калдерата.
О, отново вие, казва Мария. Съобщихме се с директора. Не можем да ви дадем това куче. То се нуждае от специален грижи.
Той сваля глава. Очите му блестят от сълзи. Обърва се и минава без дума.
След обяд персоналът прибира вольерите и отново го вижда. Той стои пред вольера на Бела и тихо говори с нея. Мария повторно казва, че не може да я отдаде. Той кима, но остава.
Така минават дните през месец.
Всеки ден той идва, отива прави към Бела, седи до нея продължително мълчаливо или шепнещо. Персоналът вече е свикнал с неговото присъствие.
Един ден директорът казва:
Мария, дай й му. Тя почти никога не излиза. Може би само на него се доверява.
Мария отваря вольера. Старецът влиза, сяда до Бела
И след минута двамата излизат заедно.
Жените не успяват да скрият удивление.
Кучето, което месеци не напускаше вольера, сега върви до стареца, спира за кратка пауза и продължава.
Така започва приятелството между Бела и Владимир Петров.
Той я посещава всеки ден. Тя признава само него. Разхождат се из парка, сядат под сенките на дърветата, гледат далеч със споделен тих поглед. Когато се връщат в приюта, гледат се в очите като че ли се мъчат да се разделят.
След няколко месеца директорът предлага да вземе Бела завинаги.
Но той отказва.
Никой не разбира защо. Той искаше само да я спаси
Старецът не желае да обяснява. Просто се обръща, за да скрие сълзите си.
Един ден Мария решава да го проследи. Той клати се почти цялото градско пространство, стига до края на квартала. Тя го следва около час, докато не влезе в старо сграда.
Подхожда по-близо и спира. На вратата вися табелка:
ПНИ психоневрологичен интернат, по-известен като пансион за възрастни.
Тя влиза, говори със заведуващата.
Тя й разказва, че той живее тук повече от десет години. Попрешил се в ужасна катастрофа, загубил крак, а дъщеря Веселинка го оставила в институцията и повече не се появява.
Излизайки, Мария се разплака.
Тя жената, която погреба съпруга и сина. Тя тази, която изгради приюта за двеста кучета, за да има сила да продължи напред. Тя тази, която видя безброй изоставени животни
Но изоставеният баща?
Тя плачеше по пътя обратно. И в този ден реши найправилното.
Времето минава. Днес тя се събужда щастлива. Отива в кухнята, запалва чайник и излиза на балкона.
Тате! Внимавай с Бела по снеговете! Не сте вече млади. Е, Бела е на петнадесет, но вие сте на осемдесет!
Остави, дъще! Вече ни е едва осемнадесет
