Отидеш в кметството и питаш! прережи рамо Тодка. Макар че
Тя си спомни, че и тя има дял в къщата.
Ще отидем заедно! вмъкна Тодка. Мъжът ми дори ще ме изгони от апартамента!
Така си сдобиоха едностаен апартамент в крайчето на града, с прозорец, откриващ вековна гора. Не беше палата, ама поне някакъв покрив над главите.
Плевам за това, че мъжът ти е зает! Кажи му да ме заведе в клиника! удари Тодка с юмрук по масата.
Тетко Тодка, а той има работа, мънна Мирослава.
Да се оправдае! вдигна се гласът й. Не е ли ясно?
Тетко, може да ти платя такси? предложи Мирослава.
Какво, обогати се? изсумтя Тодка. Или просто пари няма къде да ги сложи?
Ти знаеш, тетко, дай колкото е нужно, ще платя! настоя Мирослава. И за такси, и за всичко!
За такси! скръчих се Тодка. Дали шофьорът ще ме доведе до кабинета? Дали палтото ще ме задържи в гардероба? Дали ще изчака?
Тетко, ти само исках да ме заведеш, а не да ми осигуриш цялото обслужване, обърка се Мирослава.
А твоят съпруг не е ли полузрял? Не разбира ли, че жената се нуждае от помощ? възкликна Тодка. Ти си сама избрала!
Румен е добър, влезе в защита Мирослава. Ще поговоря с него, но той е зает и няма да може да се откъсне за дълго!
Не съм за балени! Казах ясно, че искам да отида в клиника! Как ще стигна без придружител?
Тетко, но ти отиваш в пластична клиника, а не защото се болееш, поправи Мирослава.
Точно! отговори Тодка. За мен това е въпрос на живот и нормален живот!
Ако не направя ринопластика, животът ми ще бъде кошмарен! По-лошо от болест!
Всяко утро, когато се погледна в огледалото, сърцето ми е в болка! призна Тодка.
Мирослава погледна надолу.
А ти се притесняваш ли, ако докторът каже, че имам противопоказания? попита тя.
Не мога да отида в клиниката сама! заяви Тодка. И подкрепата ми е нужна, иначе е толкова изтощаващо!
Нека аз отида с теб, предложи Мирослава. Платя и за пътуването, и за връщането!
Още едно! пресръща Тодка. Искам да се появя там с теб! Нека Румен внимава, че ще изглеждам като млада жена пред него!
Той е моят съпруг, изпъкна Мирослава.
Кой разчита? махна ръка Тодка. Искам всички да смятат, че искам да стана покрасива за младежкия си мъж!
Такава е моята слабост! Или просто нямам право на малка каприз? замисли се Тодка.
Мирослава се усмихна с леко изненада.
И кажи му да ми подава ръка, да ме поглежда с обич и да ме нарича скъпа, прибави Тодка.
Той вряд ли ще се съгласи, отговори Мирослава.
Не ме интересува мнението му или твоето! Казах как трябва да е! Престани да спориш!
Не споря, прошепна Мирослава.
Спомни си, че си ми дължена живот! Ако не бях аз, нямаше да имаш нищо! заплаши Тодка с пръст. Убеди съпруга си, а аз трябва да се събера! След три часа трябва да съм в клиниката!
Как да го убедя? почти плачеше Мирослава.
Не е мой проблем! махна Тодка. Спасих те от съдба, която можеше да те погълне! Не се жали, че не беше лесно!
Опитай се да не се съмняваш, че направих правилния избор! Иначе можеше да се случи каквото и да е! продължи тя.
Мирослава помнише всичко: гласовете на Тодка, които я поддържаха през годините, докато я отглеждаше и обучаваше.
***
Колкото и да се опитваше, Мирослава никога не видя усмивка на лицето на Тодка нито радост, нито щастие. Дори недоволството й изглеждаше нормално, защото това беше част от ежедневието им.
Както казват, от лице не се пие вода, а характерът на Тодка беше далеч от сладкия. Понеже тя беше тук от детските години, това се смяташе за обичайно.
Тодка не се отличаваше с доброта, но поне че единствено отглеждаше племенничка сама не беше задължение, а избор. Тя я храни, облича, учи и възпитава.
Все пак, в човек, в който живее чисто зло, има и капка доброта. Тя понякога каза на Мирослава:
Запомни моята доброта! Друга жена дори не би се замесила! Бихте ме пуснала в ДДД, а не в дома!
И продължи:
Страджа с теб! Отказвам си всичко, но не те изоставям! Оцени ме!
Мирослава нямаше какво да избира.
Тодка и Света останаха без родители, когато Света още беше на училищен етап, а Тодка вече живееше сама. Родителите им водеха асоциален начин на живот, но не им отнемаха правата.
Тодка се ожени, едва навършила осемнадесет, а Света още трябваше да порасне, за да влезе в училище.
След няколко години, в къщата избухна пожар от неочаквано парти с бутилки, който отне животи родителите и още пет души.
Разделяме се, каза Тодка. Нямам къде да живея!
Къде ще отида? попита Света, скрита в сенките на сарая.
Отидай в кметството! прережи Тодка. Макар че
Тя си спомни, че и тя има дял в къщата.
Заедно ще отидем! каза Тодка. Мъжът ми ще ме изгони от апартамента!
Така си сдобиоха едностаен апартамент в найпоотдалечения крал на града, с прозорец към стара гора. Не беше палата, ама поне не беше улица.
Тодка работеше, а Света учеше. Животът можеше да е нормален, докато Света не реши да се омъжи.
Ти си луда! Олегът ти няма нищо! Нямате пари за наем! Какво правиш? я осъди Тодка.
Тодо, ще вземем кредит! Ще спечелим малко! обеща Света.
Шест месеца по-късно:
Вие сте напълно луди! Какво ще правим с дете? Къде? възмути се Тодка.
Ще имаме детето, оправда се Света.
Ще успеем! обеща Олег.
Господи, измъчена Тодка, една от нас няма мозъци, другата ги намери! Как ще се поберем?
Ще се справим по някакъв начин, отговори Олег.
Когато се роди Мирослава, всичко стана толкова нелепо, че се запъти към безизходица.
Събравате се, роднини! извика Тодка. Не мога повече да слушам крикането й!
Тя още трябваше да работи и да се грижи за малкото им жилище.
Какво да правим? попита Олег.
Кой от нас е мъж? нападна Тодка. Взехте ли жена? Събрахте ли дете? Действайте!
Аз с радост, запъха Олег, но не получавам достатъчно пари
Достатъчно е да не се лягаш на дивана! извика Тодка. В столицата ръцете винаги са нужни!
Олег замина, изпращайки пари пол година. След това получи писмо.
Чудесен си съпруг! вика Тодка. Десет години държава ще ти плаща, а ние какво ще правим?
Ще чакам, промълви Света.
Ти малко ни помогна, рече Тодка. Десет години! Как ще излезеш от това?
Олег се разпадаше, а Тодка настояваше:
Подай развод и се надявай, че някой ще те вземе с дъщеря!
Разводът почти беше формалност. Света се опита да се справи, но парите липсваха катастрофално.
Как ще нахраним детето? подигра се Тодка. Можем и сами да гладуваме!
Не! викна Света. Нищо!
Какво предлагаш? попита Тодка. Всички могат да вика не, но ти намери начин да имаш пари!
Какво мога да направя? питаше Света.
Започни да мислиш! препоръча Тодка. Ще останеш с Мирослава, докато работиш вахтово!
Къде? попита тя.
Някъде! изрече Тодка. Познах, че приятелка ми от Камбоджа работи в рибарски завод, трудно, но добри пари!
Твърде далеч
Или да я дадеш в ДДД
Така Света замина към далечния Тих океан, за да подкрепи сестра си и дъщеря.
Когато Мирослава навърши девет години, Тодка й каза:
Майка ти изчезна! Сега сме само ние две! Аз ще бъда и майка, и баща! Ще оцелеем!
Мирослава не помнише баща, а майка й беше мъглява. Тя беше на три години, когато майката й отиде на вахта. Тодка винаги беше до нея.
Тодка настояваше, че е само леля, а не майка, но че без нея не би оцеляла. Тя постоянно подсещаше, че няма друг, освен нея.
Така Мирослава се научи да бъде благодарна благодарна, че не гладува и не броди босо по улиците.
Тя порасна бързо, учеше се да се грижи за себе си и за леля си, почти като безправен слуга.
Тодка решаваше къде да учи след гимназия и къде да работи така Мирослава стана продавачка в магазин.
Но в душата й имаше искра на бунт, подтикната от голямото чувство любов. Тя реши да се изправи пред лелята:
Пътувам при мъжа си!
Ах, крива ти е! викаше Тодка, клатейки се.
Тодка найнакрая разбра, че Румен е програмист и печели добре.
Така Мирослава се съгласи да помага на лелята да чисти, да готви, да подрежда.
И един ден, точно преди да тръгне към клиниката, звъни вратата.
Нещо забравихте, каза МирТодка влезе в клиниката, държеше ръка на Мирослава, и двамата се усмихнаха, знаейки че поне за този път съдбата им беше отворила нова врата.
