Моят единствен син, Мартин, се ожени преди малко време, но аз не присъствах на церемонията. Не защото не можех да дойда, нито защото не исках, а защото ме не покани. Изглеждаше неприемливо, че собственото ми дете би могло да ме изключи от собствената си сватба.
Това ме нарани дълбоко, защото цял живот се грижих за него. Мъжът ми, Георги, ни напусна, когато Мартин беше едва на пет години, и аз го израствах сама. Понякога се лишавах от храна, понякога спях малко, за да му осигуря всичко, от което се нуждаеше.
Въпреки че Георги не се появи от онова време, Мартин го покани като почетен гост на сватбата, а мен не. Той никога не виждаше баща си след онзи ден, но все пак му даде място в програмата, докато аз останах в сянка. Георги никога не плащаше издръжка, пропускаше всички рожденни дни, края на училище, приемането в университета и дипломирането. И пак бе поканен като почетен гост.
От Георги се знае почти нищо. Приятелите му разказваха, че той дълго търсише място в живота, смяна професии и градове, женеше се четири пъти и имаше множество деца. Току-що се върна в родния си Пловдив и отново намери сина си.
На сватбата на Мартин Георги беше с новата си млада съпруга и донесе цялото си голямо семейство. Дори сестра ми, Ани, не се яви, за да ми подкрити, защото мислеше, че няма да бъде удобно. Именно Георги настояваше Мартин да ме изключи от списъка на поканените. Как можеше синът ми да послуша такъв човек?
Главната причина, мисля, беше паричната. Мартин ме помоли за пари за нова кола дадох му ги, след което ме помоли да покрия цялата сватба. Платих само за гостите на младоженеца, а не и за тези на булката, защото в нашата традиция тази последната част е задължение на родителите на булката.
След това Мартин спря да ми се обажда, отказа всяка връзка и се опря напълно в баща си. Тази благодарност към мен се оказа последният удар, който дойде след всичко, което дадох за него. Сега, когато мисля за онези дни, усещам болка, но и сигурност че съм дала всичко, което можех, дори и без признание.
