Слепила своя живот
Преди всеки рожден ден на дъщерята Ралица, майка й Елена се връщаше в спомените за самото раждане и се критикуваше
Ралица, тогава едва на деветнадесет, се уплаши от идеята да ражда.
Майка й се тревожеше, че тя и Мартин са още млади, безкъсметни.
Твърде рано се оженвате, Ралице, къде ти е нужда от съпруг? А Мартин е още момче, от него няма мъж!
Но Ралица беше упорита и се ожени за Мартин.
И двамата учеха и работеха, бяха самостоятелни, щяхте да се справите. След три години и двамата защити дипломи, получиха повишения и изведнъж Ралица разбра, че е бременна.
Чудесно, както поръчано: завършихме учението, съпругът печели добре, може и малко дете, се радвна Мартин.
Ралица обаче се разтъжи, а той се зачуди:
Не ли си радостна?
Какво, аз съм щастлива, надявам се нашето малко да прилича на баща, усмихна се Ралица, но в душата ѝ се появи страх.
Тя не искаше да признава на мъжа си, че се бои от раждане; имаше причина по-голямата й леля умря при раждане.
Това не беше първият случай в родото им няколко жени починаха по време на раждане, затова Ралица не можеше да избяга от предчувствието, че и на нея може да се случи нещо лошо
Тези предчувствия се потвърдиха частично, а сега тя си мисли, че е виновна, че от страха не послуша акушерката.
Не се мъчи, издърпай малко, какво правиш? А сега, давай, давай, какво твориш, момиче, детето ти ще задуши! възкликна акушерката, обиждано.
Ралица усещаше, че акушерката се подиграва, принуждава я да се мъчи, когато няма сила.
В последния момент дъщерята се обърна и излезе напред с крачетата.
Ралица мислеше, че ще умре, но успя да я роди.
Майчето, на име Маринка, от раждането беше слабо и ходеше трудно. Има изкривен изход, който не се поправи, и макар да навърши пет, все още се вози в кола-кола за разходки.
Хората се обръщат, защото Маринка е голяма, а не ходи
Мартин е добър и прекрасен баща. Обича Маринка и се грижи за нея купи шведска стенка, люлки и други уреди.
Той вярва, че дъщерята скоро ще се поправи, ще започне да ходи и всичко ще се нареди. Ралица обаче се укорява и не може да се простити, че се уплаши от раждането, а сега дъщерята плаче за нея
Маринка никога не беше разстроена, винаги беше в добро настроение. Радваше се на анимациите, на бабината каша и на моливчетата, които ѝ купи баба.
Когато преди година Ралица й купи детска глина, Маринка се влюби в моделирането и се справяше отлично.
Скоро Мартин забеляза, че в къщите й се появяват животни и човечета, почти живи. По случайна разходка Маринка и баба донесоха малко коте с наранена лапа и помолиха да го оставят.
Мамо, виж колко е малко и лапичкото му боли, иначе ще умре, умоли Маринка, и Ралица се съгласи. Мартин обичаше животните, мечтаеше за куче, така че котето, наречено Пухчо, остана у тях.
Маринка започна да моделира от пластилик котета, приличащи на Пухчо.
Грешно го моделираш, лапата му е стигнала, погледни, поправи я баба.
Но Маринка не искаше да коригира творбата, обясни:
Баба, не разбираш, така моделирам, за да се излекува Пухчо по-бързо!
Чудното беше, че колкото повече фигурки на Пухчо изработи, толкова по-бързо котето възстанови лапата си и след няколко дни беше напълно здраво.
Изглежда Маринка има дар, такъв се появява при деца, преживели раждански травми, трябва да я наблюдаваме, но тихо, без да я плашим, предупреди баба и се оказа права.
След оздравяването на Пухчо, Маринка изгради и гневна съседка баба Вера, която вечно гледаше с мрачни очи и никога не се усмихваше.
Тази баба Вера изглежда странно, почти същата коса и дрехи, но така никога не се усмихва, забеляза баба.
Не, бабо, ти се бъркаш, тя не е зла, просто вярва, че никой я няма обичат, обясни Маринка и изгради баба Вера с усмивка, която кърми котетата
Няколко дни след това съседката беше видяна пред входа с котетата в купа, храни ги нежно и ги наблюдаваше как се мърдат една до друга.
Не се карайте, ще донеса още, усмихната баба Вера говореше, гушкайки котетата.
Тази вечер до нея изненадващо пристигна сина ѝ Димитър, с когото се караха отдавна, заедно със съпругата Лена и малкия им син Светослав.
Помиряването се случи естествено и от лицето на баба Вера вече не изчезваше приветлива усмивка. Съседките й ставнаха приятелки, а Димитър повече не забравяше майка си. Тя отнесе котетата у дома, а с радостта си се омлади, защото добрината и усмивката красят сърцето и утешават душата.
Бих искала да изгради и дъщеря си с здрави крака, мечтаеше Ралица, вярвайки в чудесата, които Маринка създава.
Никога не казвайте на Маринка това, иначе няма да проработи, нейното желание и порив имат сила, когато никой не ги вижда. Това е тайното вдъхновение, предупреди бабата.
Маринка като че ли имаше собствен план. Стигна да моделира танцуващо момиче в приказна рокля, почти копие на себе си, после момиче на ски, после на велосипед. Елена и Мартин, задъханите, наблюдаваха дъщерята ден след ден.
Един ден, когато се върнаха от работа, баба ги посрещна с мистериозна усмивка:
Тихо, не е така шумете и следвайте ме.
Те влезоха върху пръсти в стаята и видяха Маринка пред огледалото. Тя ги разпозна и засия:
Майко, татко, ще ми купите рокля за танци? Наистина искам да танцувам
Дарът на Маринка остава тайна за Елена и Мартин, защото се страхуват да не го изгубят. Той е толкова незабележим за чуждите очи, че само благодарение на бабата успяха да го усетят.
Моделирането не изчезна с възрастта Маринка понякога прекара часове в размисъл, създавайки нови форми. И после в живота й и в живота на близките се случваха точно онези неща, които тя изгради.
Лекарите казаха, че няма нищо изненадаващо в това, че Маринка започна да ходи. Тя просто порасна, укрепна и така трябваше да се случи.
След време Маринка изгради малка сестричка Катерина, къщичка на реката, приятел за цял живот и себе си в сватбена рокля.
Тя създаде и баба, танцуваща на своята сватба, и още безброй изящни творби.
Днес Маринка е известна фигуристка, обичана и обичаща жена.
Тя изгради своя живот и живота на любимите си. Около нея всичко оживява увяхващите цветя, хората, мечтите.
Това е специален дар близо до хора като Маринка е топло и сигурно. И изглежда, че животът никога не свършва, а всичко, което е замислено, се реализира, а всеки ден е изпълнен с радост и смисъл.
Нека всеки от нас открие в себе си този скрит талант и го подхрани, за да разбере, че куражът се ражда, когато се изправим пред страховете си, а истинското щастие е да превърнем болките в съзидателна сила. Това е урокът, който ни остава смелостта и любовта превръщат нашия свят в истинска магия.
