Развод на стари години
Край! реши Гина Иванова, малко след като посрещна шейсетия си рожден ден.
В този ден Гина беше облечена елегантно, с широка шапка, която закриваше спретнато накъдрените ѝ коси. Влезе с достойнство в местното кметство на Пловдив, настани се на един от старите дървени столове и предаде малък хартиен лист на младата жена зад чиновническото бюро.
– Молба за развод ясно и твърдо каза Гина.
Момичето зад бюрото, едва преполовило стоящите купища документи на масата си, вдигна поглед към заявителката. Изненадата се изписа на лицето ѝ дама на тази възраст, при това с толкова спокойна осанка, подава молба за развод? Нямаше сълзи, нямаше ядосани изражения.
– Сигурна ли сте, госпожо Иванова? попита тя видимо смутена. Прощавайте за въпроса, но на вашата възраст колко години сте били женени?
– Четиридесет. През октомври е нашата годишнина от сватбата отговори кратко, но отривисто Гина.
– Четиридесет И искате развод?
– Да, точно така.
– Но добре ли сте обмислили това? Толкова години
Гина размени една лека усмивка, ехидна и спокойна. Тази ненужна пледоария ѝ идваше в повече.
– Млада госпожице, аз никога не вземам решения необмислено. Четири десетилетия бяхме семейство, но всичко си има своя край. Годишнината ще отбележим по различен начин тази година много различен.
Младата жена несигурно взе листа и запита отново:
– И не се колебаете за нищо?
– Нито капчица подсмихна се Гина и погледна часовника си. Дните на размисъл минаха. Сега всичко ми е ясно.
Служителката поклати глава, надраска няколко бележки и подаде документите обратно.
– Подпишете тук, тук и тук… и датата нанесете.
Гина хвана химикала спокойно и завърши подписа си с увереност, сякаш изписва калиграфия. Тя имаше класа, с каквато малцина биха се справили при разговор за края на четиридесетгодишен живот в брак.
Когато излезе от сградата на общината, усети лекота. Усмивката, която се появи на лицето ѝ, не беше престорена. Беше си подарила свобода. Носеше в малка торба парче кекс награда за себе си.
– За търпението прошепна си тя и продължи към адреса на близката си.
Гина не се прибра директно вкъщи, а се отправи към дома на своята съседка Марийка, която беше не просто съседка, атараджийка и верен приятел. Марийка, макар и пенсионерка, винаги беше готова да бъде съучастник на всяко начинание.
– Що за повод е тоя? попита усмихнато Марийка, сервирайки чаши с бяло вино.
Гина не губи време:
– Подадох молба за развод.
Марийка, която въобще не беше от хората да останат безмълвни, замръзна за секунда.
– Какво?! Развод? След четиридесет години?
– Четиридесет въздъхна Гина. Търпението ми изтече.
– Какво той направи, че реши така?
– О, синчето, което се появи от никъде с 25 години по-млад отговори Гина, скривайки само част от болката.
Марийка не зададе повече въпроси. Вдигна тост:
– За нов живот!
– За нов живот! повтори Гина.
– А той? Как реагира твоят Стоян?
Гина само сви рамене и отвърна спокойно:
– Как може да реагира Беше бесен. Но повече ме няма да интересува той. Реших. Документите са подадени.
Марийка тръсна глава в шеговито одобрение и промърмори:
– Ей, тая наша Гина упорита и силна.
И така, седемте дни след подаването на молбата преминаха. А Гина Иванова се движеше по улиците на Пловдив, изправена, уверена, с шапката ѝ леко приведена назад, заслепявайки с достолепното си спокойствие околните.
