Пак си започнал, а? Тук аз съм стопанинът аз ще решавам кой ще живее тук, кой не. Внимавай да не излезеш ти пръв
Ти ли? засмя се Ваньо, Помниш ли кой тук е наистина стопанин?
***
Утринта в нашия апартамент беше от онези, в които слънцето се мъчи да изпълзи през прозорците, но светлина като че ли не идваше. Да си призная, рядко сутрините ни бяха добри. А Ваньо беше невчесан, недоспал и нервен. Цялата нощ се въртеше, ставаше, правеше нещо, после пак се опитваше да заспи. Едвам беше се унесе, когато
Ваньо! проехтя мощният глас на баща му Данчо от коридора, Къде се изгуби? Излизай, да те видя! Спиш ли още?!
Ваньо простена отчаян и се зарови още по-надълбоко под възглавницата. Познат сценарий баща му, Данчо Георгиев, наричахме го просто Данчо, отново настояваше да стане. А още осем не беше.
Тръгвам на работа, тате измънка Ваньо, едва отваряйки очи, Ще закъснея.
Реално, имаше цял час да полегне още нещо, от което отчаяно се нуждаеше.
Каква работа! вече беше влязъл Данчо, и изглеждаше огромен в прага, макар да не беше висок, Не се приготвяш, а се търкаляш тука Ставай! Пари ми трябват!
Ваньо се подпря на лакът. Пари. Вечната песен.
За какво? вече знаеше отговора.
Хей, да не си се родил вчера? въздъхна театрално Данчо, Как за какво Искам да изкарам Ана на вечеря. В ресторант. Трябва да я впечатля! Знаеш, не се лъже с едната разходка.
Да я впечатли навярно Ана, поредната му авантюра, беше от онзи тип жени, които знаят да харчат чужди пари, а без тях Данчо нямаше никакъв шанс.
Баща му беше изгубил всякакъв усет за граници. Каквото печелеше, го даваше за впечатления, а после въпросите, по-често ултиматумите, се сипеха като из ведро.
Тате, и аз съм назад с парите започна Ваньо разговор вече за стотния път, Само за такава седмица имам за транспорт и обяд. Забрави ли, че сменихме бойлер?
Ваньо беше сериозно на червено. А и въобще не му се финансираха бащините щуротии.
Малко било?! Данчо повдигна вежди, като че ли някой му иска пари на не дар, а на подаяние, Я го намери! Това за кой е? За баща ти. А и бръкна във Ваньовия портфейл, Тук аз командвам! Моите пари са си мои, твоите също! Разбра ли? Колкото реша толкова взимам.
В портфейла, изненада нямаше нищо. Останалото от заплатата Ваньо държеше по карта.
Къде са парите?? кресна Данчо, В моя апартамент, моите пари къде са?
Там Ваньо се ухили.
Сигурен ли си, че това е твоят апартамент, тате? Наистина ли?
Баща му се сепна, остави кичуртата и портфейла на мира.
Какво намекваш? провлачи той.
Че знаеш и сам Ваньо седна, вече с предимство, Бабината квартира. През цялото време не е била твоя, а тя ми я завеща. Помнеше добре за какво харчиш парите си. Тебе не можеше да ти се довери всичко ще профукаш
Баба му, Елена Стоянова, беше умна жена. Видя как синът ѝ Данчо, лековерен и разпиляващ, вече няколко пъти затъва до шия.
Последният път когато продаде подарената от баба кола и проигра всичко в рамките на една седмица. Тогава Ваньо вече беше пълнолетен, работеше, измъкна баща си от дълговете.
Тогава баба Елена реши да застрахова бъдещето си. Прехвърли апартамента на внучето си. Формално собственик бе Ваньо. На практика още повече. Той плащаше за тока, водата, продуктите, та и за пантофите, с които се влачи баща му из къщи.
А Данчо като бездомна котка, се появяваше да се наяде, приспи и поиска още.
Така че, баща ми Ваньо се изправи, вече не дете, а истински стопанин, Тук разпореждам аз. Моите пари си остават мои. Ако искаш да изведеш Ана, търси си други източници.
Данчо отвори уста, но думите заседнаха. Ядът му се излия само в злобно съскане.
Това ще го запомня
Помни каза Ваньо, Спомняй си, докато ядеш от моите продукти. Ти нищо не купуваш за къщата. Помни, колкото щеш.
Беше тежко. Обичаше баща си, но вече не можеше да бъде вечният момче-за-услугите. Тук той беше господарят. Ако на баща му не му харесваше никой не го държеше.
Същата вечер Данчо отново го посрещна с претенции.
Върна се Ваньо от работа, а вкъщи цял купон. Данчо се беше ширнал на дивана, в разгара на гуляя със своите другари. Ана, разбира се, до него, смееше се дръзко.
Ето го и синчето! възкликна Данчо, Появи се! Един уважаващ баща си човек Ей, гледайте, приятели! Точно този! Пари ми крие. От дома си ме гони. Решил, че е стопанин!
Ваньо се спря под вратата на кухнята. Вътре всичко се сви. Не ярост а умора. Тежка, натрупана.
Тате каза, Какво е това кръчмарство? Прави каквото щеш, но аз тук такива гости не приемам. Желая всички да си тръгнат. Утре ставам рано.
Гостите се размърдаха, един-два станаха, но Данчо ги спря с ръка:
Я какво! изсъска, Махаш моите хора от моя дом? Рано май търсиш права, сине!
Но Ваньо вярваше, че не е твърде рано.
От моя дом, тате поправи, а всички притихнаха, И да, казах всички да си ходят. Ти ако искаш остани. Но компанията ти не.
Всички зяпнаха Ваньо. Ана се сви до Данчо, неясно дали да бяга или да остане. Другарите, които в началото се смееха, вече стояха с кисели физиономии.
Айде, тръгваме измърмори един, ставайки.
Стига, Данчо, подкрепи друг, Време е.
Данчо, виждайки как компанията се изнизва, изсъска:
Как ме изложи пред хората Син тръгнал баща да учи!
Е, а какъв баща ако още трябва да го учат!
Ще видим как ще запееш друг път!
Но Ваньо не обърна внимание. Влезе в стаята си, захлопна вратата и се метна на леглото. Знаеше утре ще е още по-лошо. Тогава баща му ще устрой още цирк или ще доведе пак компанията. Но това ще бъде утре. Сега искаше само покой.
Следващата утрин отново беше слънчева, но на Ваньо хич не му беше до слънцето.
Бащата, естествено, се носеше по жилището като сянка мълчалив, раздразнен. Ваньо осъзна, че може би снощи бе прекалил, и реши да отстъпи.
Тате повика го, докато Данчо минаваше край стаята. Баща му спря, но не се обърна, Извинявай, каза Ваньо, Вчера се изпуснах пред хората ти. Не исках да те засрамя. Просто Бях уморен. Но не трябваше така. Знаеш, уважавам те.
Ваньо стана, извади портфейл.
Ето подаде му пари, Вземи, заведи Ана на вечеря. Добре ли е?
Данчо най-сетне се обърна.
Сериозно? сияеше.
Сериозно кимна Ваньо.
Данчо сграбчи парите.
Супер! Знаех си, че ще ме разбереш!
Бързо се прибра да се приготви за вечерта. Ваньо го изгледа и в душата му остана празнина. Даде парите, помириха се. Ала все някак не беше правилно.
Цял ден мислеше за едно: апартаментът.
Не можеше повече така да живее с баща си, който се държи като хлапе на петдесет. Да си тръгне? Безумие. Къщата е негова ще плаща наем ли? А изгони ли баща си все пак, това е баща му! Къде ще иде?
Отговор нямаше.
На свечеряване заспа от умора. Балканският гуляй от снощи си каза думата.
Данчо се върна от срещата с Ана. И не беше сам.
Ваньо? Спиш ли? Данчо, пременен, почука на стаята, За малко сме.
Ана се показа.
Добър вечер Ваньо стана, усещайки, че нещо ще се случи.
Виж сега, говорихме тя ще се нанесе у нас изстреля Данчо.
Ваньо скочи.
Какво?! Никой няма да се мести тук!
Данчо застина явно очакваше каквато и да е реакция, но не тази. Решил, че като е простил сутринта, всичко ще мине.
Пак ли започна?! Аз решавам кой живее и кой не тук. Гледай ти да не те изгоня!
Ти ли? подсмихна се Ваньо, Помниш ли кой е собственикът?
Не ми дреме за документите ти! изпищя Данчо и се спря, щом видя Ана, Виж сега, Ваньо, ще живеем заедно аз съм довел жената си тук. Къде да идем? По входовете ли?
Не, прекъсна го Ваньо, Който не е доволен, ще си ходи. Скоро само аз ще остана тук.
Данчо трепереше от яд че синът му смее на глас да го надговаря.
Ще видим, процеди, Кой кого
***
Следващият ден донесе потрес. Ваньо, връщайки се, забеляза под прозорците им разпилени дрехи. Като отиде по-близо, позна: неговите. Дрехи, книги, учебници хвърлени по земята.
Какво измърмори, ускори крачка.
Втурна се горе вратата заключена, ключът не става. Баща му. Беше сменил бравата.
Тате! викаше, дърпайки вратата, Отвори!
Махай се! извика Данчо отвътре, Това е мой дом! Нищо не ме интересува от документите! Изнесох ти нещата!
Ще разбия вратата!
Пробвай!
Ваньо не стоя дълго знаеше, че няма шанс да го пуснат. Можеше да се обади на полицията, но кой щеше да ги въвлече в подобни нощни кавги? Ясно му стана това ще се решава утре.
А трябваше да си прибере дрехите!
Бързо слезе. На площадката събираше нещата му съседката Катя, момиче от третия вход.
Как си? попита тя, дава му любимата му блуза, Защо го прави баща ти?
Озверя вече отвърна Ваньо, вдигна дънките си, Забраних му гуляите А апартаментът е мой Дълго е да разказвам.
Ех, Ваньо поклати глава тя, Ако искаш, остани у нас имаме свободна стая.
Благодаря, Катя, погледна я Ваньо, Ще се възползвам. Не ми се мъкне всичко в хотел. А и ще се върна скоро
Да пренощува при Катя и майка ѝ беше странно, но уютно. За пръв път отдавна покой. Чай вечер, разговори за деня, а нощем тишина, никой не иска пари
Сутринта, щом видя през прозореца, че баща му и Ана са излезли, Ваньо хвана майстор.
Ето, подаде документи, Пробийте бравата. Квартирата е моя.
Майсторът бързо смени ключалката.
След минути Ваньо беше обратно у дома.
Благодаря рече, Сложете нова ключалка, веднага.
Майсторът зае работа.
Ваньо, без да се бави, започна да събира нещата на баща си и Ана. Не ги хвърли от балкона, въпреки че можеше. Просто прибра всичко в чували и сложи на площадката.
Тъкмо изнесе последния, и някой почна да върти ключа отвън.
Какво се случва чуваше гласа на Данчо, Не се отваря Сменили брава! Ваньо, ти там ли си?!
Не чукайте, провикна се Ваньо, Нови ключове няма да получите.
Ме изгони?
А какво очакваше?
Отвори! Там са нашите неща! кресна Ана.
На площадката са излезе Ваньо, Огледайте се. Всичко е там. Не съм такъв дребнавец да изхвърля нечии неща като вас.
Данчо опита да влезе, но Ваньо, макар и по-нисък, се изправи на прага.
Върви си, тате, каза, И Ана също. След този номер няма да пусна никого, който иска да ме изгони от собствения ми дом.
Баща му видя, че нищо няма да постигне.
Ще те съдя!
Но Ваньо знаеше, че до съд никога няма да стигне. Игрите свършиха.
Вечерта, докато третата пералня църкаше дрехите, на рецепцията се яви Катя с вафлена торта.
Здрасти усмихна се, Нося ти нещо сладко. Може ли?
Разбира се.
Явно разговорът с татко не мина добре
Защо? засмя се Ваньо, Той си тръгна.
Сам ли?
Сам, разбира се, намигна Ваньо.
Разказа ѝ всичко.
На твое място бих хвърлила куфарите през прозореца усмихна се Катя, Ти си бил миличък!
И така, някак им беше хубаво само двамата.
