Бащата доведе новата жена
И добре де, как ще го направим това, Румен? попита Димитър, който беше първи при баща им, Татко вчера изтърси: Аз се изморих. Изморил се, а? Мама трийсет години само него грижеше чистеше, переше, хранеше го, почти като дете, а щом тя се разболя, и за няколко месеца той вече се измори.
Димитър винаги беше дързък с думите. С баща си от дете се караха. Може и затова най-често ядеше бой с колана.
Румен, седнал на ниското столче в просторната им кухня, се оглеждаше: всичко тук беше като преди болестта на майка им. Колко вечери са прекарали на тази маса, колко неща са изговорили, а за празниците да не говорим…
Румен? Чуваш ли ме изобщо? Признай си, че баща ни прекалява. Уморил се бил!
Румен трепна от мислите си.
Знам, Димка отвърна разсеяно той, Какво пък не му стига? По график идваме, помагаме, не го оставяме сам. Но, май, според него и нашето присъствие не е достатъчно. Искал специалист. Е, ще вземем…
Грижата за майка им не беше изцяло върху бащата всички участваха. Седмицата беше така подредена, че бащата рядко оставаше сам с майка им.
Явно трябваше медицинска сестра.
Колко мислиш, че ще излиза тая специалистка? Димитър погледна брат си право в очите, Това не е като да отидеш за кафе. Тук таксите сигурно са като за дизел, ако не и по-скъпи.
И аз така си мисля. Трябва да го разделим. Може аз да поема малко повече, все пак…
Румен взимаше най-голяма заплата.
Аха, малко повече измърмори Димитър, Не, по равно плащаме. И двамата работим, а и не искам после да се чувствам длъжник. Ако закъсам финансово, ще ми заемеш, нали така, голям братко? каза разиграно Димитър, После ще ти върна. Ще ми заемеш, нали?
Румен винаги беше съгласен да носи по-голямата отговорност, както и в работата.
Ще ти заема, Димка. Какво друго? Значи така решено? Сега остава само Ирина да дойде…
А тя къде пак се загуби?
До мама е, разправя й нещо.
Майка им вече не можеше да води истински разговор, но Ирина винаги й разказваше най-скорошното.
Туп.
Нещо падна отвън.
Ето я Ирина, каза Димитър.
И наистина, тя винаги изпускаше някой предмет или се удряше в нещо.
Влетя младата им сестра, винаги с разрошена коса като бухнал глухарче. Въпреки всичко, Ирина не бе загубила усмивката и надеждата тя дори вярваше, че майка им ще оздравее…
За какво кроите планове? попита тя, За медицинска сестра ли? Чух татко. На мен не се обади, де… Но знам какво става. Така, по колко ще се събираме?
Братята я изгледаха.
Какво става, Иринче? попита Румен.
О, нашето цветенце! проточи Димитър, Ти тук няма да даваш пари. Още си зелена, завърши университет наскоро. Тук възрастните ще се оправяме.
Ирина сбърчи нос.
Защо съм малка? престори се на сърдита, но едва видя усмивките на братята, и също се усмихна, Аз съм част от това семейство! Ще си платя!
Ще участваш, то се знае каза Румен, Върви си купи шоколад, нали уж сега си финансово независима. Имаме сериозни неща за обсъждане.
Тя, свикнала с гаврите, просто сви рамене и излезе, оставяйки братята им да си уреждат сериозните дела.
Значи, Димитър тупна по масата, двама сме. Поравно. Колко ще даваме? И хайде по-бързо да търсим подходящ човек…
Да. Само проверен. Да не вземем някоя измамница.
Още час ровиха обяви, водиха разговори с агенции, докато се спряхa на нея Красимира. 35-годишна, приятна, с добри препоръки всичко звучеше убедително, а и имаше нужния опит.
Красимира се вписа в дома като стара позната. Винаги засмяна, отзивчива, приказлива, разбираше кога да замълчи. Умееше да слуша, да утешава, но най-важното майката се чувстваше по-добре с нея.
Ирина, от която парите не взимаха нашето Иринче, продължаваше често да идва, за да си прави компания на майка им. Тя страдаше най-много, че вече я няма както преди. Братята, по-големи, скоро женени, а за Ирина домът още беше нещо свято. Затова идваше при майка си, да я държи за ръка и да й говори. Така внасяше своята капка скромна утеха.
***
Мина повече от година. Тази година им отне майка им.
Човек не вярва как един човек може да държи семейство цяло. Щом мама си отиде, и семейството се разпадна. Общуваха, но рядко, а баща им нито ги канеше, нито изглеждаше, че има нужда от тях.
Миналата седмица обаче той се обади лично на всички: Да не планирате нищо за събота.
И ето ги пак заедно Ирина, Румен и Димитър. Неотдавна почетоха майка си за 40-ия ден без баща им, защото отказа да дойде. Ирина убеди братята да не го съдят сигурно болката му е твърде голяма.
Радвам се, че дойдохте, с пресечен глас каза той, Имам да ви казвам нещо. На всички ви.
Румен и Димитър се спогледаха напрегнати усещаха буря.
Татко, за теб винаги сме насреща! каза добричката Ирина.
Благодаря отвърна бащата, Но не само затова съм ви събрал. Искам да ви запозная с годеницата си.
Трудно беше да повярват. По-лесно да им кажат, че баща им е полудял. Годеница? Сега? След 40 дни?!
Коя годеница? едва изпусна Димитър.
Сериозен ли си? гласът на Румен беше безизразен.
Оказа се, че баща им не се шегува.
Николай извика към вратата.
Краси, ела!
Влезе тя. Красимира. Същата, която наеха за гледачка на болната майка. Само дето цялата й скромност беше изчезнала вече тук беше господарка.
Красимира? Ирина повтаряше като в сън, Не е възможно…
Да, Красимира, усмихна се баща им, Решихме да започнем заедно живота си. Знам, че за вас е шок, и на мен ми е странно, но Краси се мести тук.
Все едно ги беше ударил. Румен винаги държал се като най-спокойния, първи не издържа:
Ти подиграваш ли се?! нахвърли се той, Кога започна това? Докато мама беше още тук? Докато умираше, ти си въртял роман под носа й? И го казваш ей така?! Да не си сбъркал?
Димитър го спря, преди да скочи.
Румене, укроти се, Ирина направи щит пред баща си. Защото Николай можеше за миг да полети през входната врата. Румен тихо тихо гълта, помага, не се кара но го предизвикаш ли, ще ти се стъжни.
Спокойно ли? кипеше Румен, Пуснете ме! Този човек, който се нарича наш баща, ще си чуе истината!
Румене, стига! държеше го Димитър.
Недей, Румче, не го бий молеше Ирина, Сигурно татко е объркал думите… Кажи, татко, няма да живеете заедно с нея, нали?
Тя го гледаше в очите. А той само Красимира. На такива жени младеж не му обръщаше внимание, а като остаря, едва ли очакваше съвсем нова любов. Но Красимира прояви инициатива мечтата му да се ожени от любов се сбъдна на стари години.
Не ме разбрахте… едва чуто каза той, Цял живот съм го чакал…
Румен отблъсна брат си, профуча покрай Ирина и хвана баща им за яката:
Какво си чакал? Да умре мама?!
Да срещна любовта!
Любов?! А с майка ни какво беше, не любов ли беше?! очите на Румен горяха.
Не беше! Тя беше бременна с теб, ожених се. Дотам! Дайте ми поне на пенсия да съм щастлив! Не ме разбирате…
Румен го пусна.
Димитър се намеси:
Какво не разбираме, баща? Че ти трябва друга жена? А мама? Помисли ли изобщо за нея?
Да постя като вдовец до гроб ли?
Не! изрева Димитър. Румен се подпря на стената, сякаш се задушаваше. Но татко… само 40 дни са минали… тук, в този дом, докато мама лежеше… Думите не излизат!
Естествено, бащата не се спря. Докато се караха, Красимира се усмихваше. Николай, макар и за момент да се смръщи под справедливата ярост, пак й се усмихваше влюбени, другото не важи.
В крайна сметка, Румен и Димитър не издържаха…
Тръгваме каза Румен и хвърли на баща им последен поглед, пълен с отвращение.
Ирина, ела хвана я Димитър.
Момчета… плахо проговори тя на стълбището, Може би не трябва да сме сурови? Ами ако за татко това е любов? Да, мама си отиде съвсем наскоро, но може би Краси е всичко, което го държи да живее.
Димитър не се трогна.
Любов? спря се, засмя се горчиво и поклати глава, Нарича се по друг начин, Ирина, и ти го знаеш. Не е любов на стари години го навести.
Но… не се отказваше тя, Той е нашият баща…
Баща, който беше с друга, докато мама беше още жива. Който предаде паметта й. Какъв баща е това? Даже нас не пощади! Поне да беше скрил тая Краси за малко!
Ирина винаги беше доброто момиче. Независимо колко обичаше мама, не й даваше сърце да остави баща си. Не ходеше при него, както братята й поискаха, но страдаше.
А Николай не страдаше за нищо.
Когато синовете пак почнаха да вдигат телефоните си, заваляха молби, даже по-скоро нареждания ту едино, ту друго да оправят. Сам не говореше с тях, но помощ очакваше.
Един ден, когато Румен и Димитър дойдоха да сглобят новия гардероб, Николай кепи се спря и прошепна:
Жалко, че не срещнах Краси по-рано. Щеше да ви е по-добра майка.
Димитър, държащ пакет винтове, явно изпусна нервите шибна го в стъклената масичка и тя се разцепи. Винтовете се разлетяха из хола.
Стига! Румен метна отвертката, Стига, татко! Осъзнаваш ли кога говориш? Това беше нашата майка!
Не се спори с баща! изръмжа Николай, Ще ви оставя без наследство!
Най-добре беше да не го споменава.
Сигурен ли си? усмихна се зловещо Румен, Апартаментът беше на мама. По закон на четирима. Ти се моли да не ти вземем и стаята. А, между другото, благодаря за напомнянето.
Николай замлъкна. Инструментите останаха на земята. Синовете си тръгнаха.
Повече не го посетиха. Но в главите им зреше мисълта да продават дяловете си. Щом бащата се държи, сякаш им е чужд, и те не са задължени да го жалят.
Ирина остана вярна на себе си.
Момчета, убеждаваше ги тя, Можем да не говорим с баща ни. Но да го оставим сам в обща квартира на стари години…
Ирина, одуванчето, вярваше, че всичко може да се поправи. Тръгна при баща си да го убеди да поиска прошка от братята. Знаеше, че е обречена кауза, но не се отказа.
Отиде, а там разруха.
Красимира, с обиците на майка им, натъпкваше в чували нейните рокли, снимки, играчки, които мама сама им плетеше всичко летеше към боклука.
Краси, какво едва продума тя.
Изчиствам, колко боклук държахте! Кольо те чака. Защо закъсня?
Ирина се втренчи. Само да беше знаела, щеше да прибере всичко на своето място…
Какво правиш?! сграбчи тя ръката на Красимира. Чувалът падна, Това са нещата на нашата майка!
Остатъци! За какво ни е това?
Да, това са нейните неща, но тя си отиде… каза баща й, влизайки. Вече няма нужда. Не държим боклук 30 години.
Ирина грабна чувалите, които не бяха изхвърлили.
Не искам да те виждам! обърна се към баща си. Дори и той се стресна от погледа й.
Скоро Ирина, Румен и Димитър продадоха дяловете си две от трите стаи. Николай остана сам в една стая, и чак тогава осъзна, че ще трябва да дели апартамента с непознати. А съкооператорите явно не бяха сред добрите хора.
Това още беше милост каза Румен, Оставихме ти стая. Сам си виновен…
