Неблагодарните дъщери
Мирослава, прегърбена над лехата, усещаше как потта й се стича гадно по гърба и залепва фланелката за кожата ѝ. Сестра ѝ близначка, Здравка, пъшкаше и псуваше до нея, затруднена да завре щръкнал кичур коса под козирката на избеляла бейзболна шапка.
Двете скубеха плевели от ненавистните ягодови лехи.
Миро, за какво ни е това, бе? с въздишка простена Здравка, хвърли мотичката и избърса челото си с опакото на ръката. И двете сме алергични на тая ягоди! Да ги вземе дяволът три пъти…
Защото трябва да се помага на родителите изкопира гласът на майка им Мирослава с абсолютна точност, така че Здравка не издържа и се хилна, Старички сме вече, а вие, неблагодарните дъщери…
Тази песен за неблагодарните дъщери се въртеше в тяхната къща по-начесто отколкото старата национална лотария. Ако момичетата посмееха да откажат копане или плевене, веднага бяха обявени за черни овце, дето са забравили кой ги е гледал на света. Сякаш и двете не бяха оставили най-хубавото от детската си младост в присвитите бразди на семейния двор.
Отвъд оградата се чу шумен смях.
Бяха техните стари приятели Станко, Краси и Румяна. Пристигнаха с велосипеди, дрънкайки звънчета и размахвайки бутилки студена лимонада.
Хей, девойки! Къде се криете? Айде на велоразходка! Към рЯката! Водата е като мляко! Марто вече разпалва скарата! Елате бе!
Ходете си без нас! кресна Здравка.
Родителите ни няма да ни пуснат! допълни Мирослава.
Абе, вие си знаете… отвърна Румяна.
Здравка почти се разрида от завист.
Боже, колко ми се иска да отида с тях прошепна тя, замечтано вперила поглед в хоризонта. Там някъде река, скара и прохладен юлски вечер, а тук прозаично копаене с бонус комарите.
Ако искаш ще го прежалиш отсече Мирослава с иронично-суров тон. Имаме работа до шия. Забрави ли какво каза майка? Докато не изчистим всичко река и на сън няма да виждаш! И падне ли дъжд, оставаш без душа тръгват нови бурени и всичко отначало.
Да, а ягодите са най-малкото зло…
Здравка хвърли поглед с тъга към безкрайните редове картофи, към мрачните лехи със зелки, които приличаха повече на малко използвани гюлета, отколкото на продукция, и към оранжерията с краставици, където можеше да припаднеш от жега като нищо.
Това не е двор, това е земеделско предприятие! промърмори тя, едва сдържайки сълзите. Работиш-работиш, а то никога не свършва. И като приключиш тръгваш отначало…
Мирослава изсумтя и извъртя физиономия, която беше по-близо до отчаяние, отколкото до радост. Тук Здравка беше удивително права. Двор им приеха да го наричат от чиста носталгия приличаше по-скоро на малко агроимение, простиращо се над половин декар, ако не и повече.
Родителите, Анка Петрова и Марин Стойчев, садяха и каквото им хрумне. Картофи, зеле, домати чудо на природата, краставици с все странни имена толкова много и такива чудновати, че дори Мирослава и Здравка, които ги поливаха с лична пот и си разминаваха срещи с жабите, не можеха да ги запомнят всичките.
Малка част казваше добър вечер на масата, другата се превръщаше в стока на пазара, за да се докарат някой и друг лев.
А за продавача се иска работа от сутрин до здрач, без значение дъжд ли вали, комшията ли се жени, или някой съсед върти гайда на мегдана. Дъщерите бяха въведени в занаята от невръстни още.
Цялото си детство от началното училище до пубертета момичетата прекарваха в копаене, плевене, бране и варене. А приятелките им на кино, на дискотеки, на походи. Техните мечти си оставаха… мечти.
***
Сега и двете отдавна бяха прехвърлили четиридесетте.
Живееха в големия град София, със семейства, работа, занимания, хобита и нова думичка в житейския си речник почивка!
Но с настъпването на юли родителите пееха старата си ария:
Деца, елате да помагате! Старахме се за вас, сега не можем сами! Дворът буреняса! Без вас не става!
Мирослава и Здравка си нагласяваха отпуските по нуждите на семейната аграрна династия и заминаваха по доброволно-принудително направление.
А отпуск даден не е целогодишен. А освен това и двете имаха свои семейства, мъже, деца, които вече започваха да прилагат конспирация против село и натякваха за море. Самите жени отпадаха от умора още от мисълта за копане.
И въпреки всичко не можеха да кажат НЕ на родителите си.
И пак със семействата за цял юли се стоварваха в селската резиденция на мама и тате.
Първата вечер ги посрещаха с трапеза и селска баня, за да им измият пътната мъка, и веднага на втория ден на нива! В седем сутринта и мама стоеше над главите им с будилника: Всички отпочинахте на работа!
До края на отпуска въздухът бе такъв, че и да поискаха да се ядосат, нямаше с какво.
Като скубеше бурени, Мирослава чу мъжа си Гошо, как се мъчи под една ябълка, опитвайки да обере бодливия цариградски (агрест):
Гоше, що се оплакваш като каруцар през февруари? Остави ги тези градини, те са зелени още! Я по-добре събери падналите ябълки, че ги газиш и гният, а после ще варим компот, мармалад… Гласът ѝ звучеше леко отчаян, защото нямаше по-грустно занимание от домашната консервация в жега. Наоколо всичко къкри, фурната щрака, прозорците плачат от пара и лято не се вижда.
Миро, не издържам вече! простена Гошо, изпълзявайки от ябълката. Гърбът ми казва: Развеждай се, човече! Ще ти давам издръжка, само на тази нива да не се върна повече! Това не е почивка, а каторга! Много те обичам, но тук е краят и драматично се търколи на пътеката.
Не се прави на мъченик, бе Гоше! разсърдено отвърна Мирослава. И аз не умирам от кеф, ама какво да се прави? Родители са! Как ще ги зарежем?
Щяха да зарежат двора и слава Богу… измърмори Гошо.
Гоше! Още трябва и покрива в обора да позакърпиш!
Върви напред, следвам те…
Мъжът на Здравка Симеончо, беше по-спокоен. Той обаче манифестираше житейската си философия като английски лорд широк стол под крушата, чаша студена боза, сервирана от дъщеря му, и любопитни погледи към бъхтещата жена си. Да е на работа? Само ако може да му се размине.
Моне, поне тревата покоси! ядоса се Здравка, размахвайки ръка да пропъди мухи.
Здравке, какъв косач съм аз?! усмихна се пакостливо той. Аз съм софийски човек, ръцете ми са създадени за по-вдъхновени дейности. Мога само да ви вдъхновявам, момичета, за работни подвизи!
Голям шегаджия.
Здравка превъртя очи нагоре.
Симеончо беше спец по наблюдение, уклончиви обещания и художествен мързел. Може да кара всички да мислят, че е ангажиран, но работещ не беше никак.
В края на почивката, когато нервите им вече напомняха тенекеджийски тел, Мирослава и Здравка се престрашиха да сложат картите на масата.
Защо ви е всичко това? започна Мирослава, настанявайки родителите около масата в кухнята, където обичайно се съответваха семейните драми. За каква ви е тази доматена империя? Тежко ви е, не сте вече деца. Престанете да се мъчите! Ще ви пращаме пари купувайте си всичко! Ходете на СПА, на планина! Без копане!
Да, мамо, добави Здравка, Щом не искате просто пари, ще ви намерим човек да ви помага! Няма да струва повече от здравето и времето ни!
Ей, какви глупости чувам… с досада отвърна майката.
Как тъй без двор? Пари, помощници та ние какво да правим цял ден? Да се излежаваме и да гледаме тавана ли? намеси се бащата.
Може на театър, на кино… плахо предложи Мирослава.
Театър! Абе, остави ни с тея глупости! изсъска Анка Петрова. Нашето е работа, не лежане! Как не ви е срам да ви тежи помощ на родителите?
И после как да знам дали ще пуснете пари този месец или не? добави Марин Стойчев. Мъж трябва сам да си изкарва за хляба!
Този разговор вече беше проведен. Миналата година. И три години преди това.
Но, татко, тежко ви е! възрази Здравка невярваща на отбранителната стена, издигната от тях.
Който не работи, на него му е тежко! контрира Марин Стойчев. Ние още държим!
Но…
Искате да ни откупите! възмути се Анка Петрова. За вас е по-лесно да дадете пари, отколкото да ви видим насреща? Без двора сигурно и на гости никога няма да дойдете!
Разговорът завърши без резултат.
***
Мина още една година.
Лятото наближаваше и обещаваше купища приключения.
Гошо зарадва Мирослава с обещание за пътуване до Италия най-сетне сбъдната й мечта.
Здравка, вече разведена със своя мързеливец Симеончо (така и не намери работа, а можеше поне билети за кино да вземе), отчаяно се нуждаеше от почивка. Мечтаеше си за тишина, малко книги, обилни шепи пуканки, и най-вече да не копае нищо, освен душата си.
Двете сестри седнаха на чай да избистрят ситуацията планове, проблеми, житейски бедствия и щастливи моменти през призмата на горещо лято. Нагласиха единственото правилно решение, и твърдо отидоха при родителите да го съобщят.
Обикновено при родителите ходеха на уикенд това ги спасяваше. Да живееха наблизо, нямаше да изпитат почивка никога.
Но сега трябваше да започнат някак.
Анка Петрова ги премери подозрително.
Не сте ли намислили нещо пак?
Нищо ни няма, мамо, увери я Здравка. Просто искаме да кажем, че тази година не можем да изкараме целия юли с вас. Нито август ще дойдем.
Що бе? разпали се майка им, Какви са тия приказки? Никаква съвест не ви остана!
Този тон им беше болезнено познат.
Мамо, и Гошо има отпуска, планирахме Италия толкова време. Всичко е платено Нито веднъж не сме ходили нанякъде заедно. Не съм само аз уморена.
За майката това беше безинтересно.
Бащата се разсърди.
Значи Италия! изсмя се Анка Петрова. А нас да зарежете? Да чакаме сами доматите ли?
Мам, предложихме ви пари! наостри се Здравка. Местните веднага ще копаят за 20-30 лева деня. Ще спасите гърбовете си, няма нужда вие да се тормозите вече.
Наемници не мерси! възрази баща им. Те ще претупат работата. Само родната ръка дава душа на картофите…
Папа, каква душа има плевенето? не издържа Мирослава.
Работата възвишава човека.
Възвишава, ама след това те едвам те сглобяват по ортопедията! изригна Здравка, Ние не сме крепостни! Имаме си и наша работа. В отпуска искам и аз да се порадвам на живота, писна ми!
Ще си почивате на пенсията! закова майката. Докато имате сили, помагайте!
Готови сме да помагаме, ама и мярка трябва да има…
На всички им беше писнало.
Мярка, а? повтори Анка Петрова, А кой ви милваше, когато бяхте болни? Кой ви хранеше? Кой не спеше нощем, за да имате всичко? Сега се оказа, че 10 дни на морето по шведска маса са по-скъпи от нас!
Мамо, хайде стига ни изнудва пръцна от безсилие Мирослава. Благодарни сме ви, но нека има граници…
След това всичко премина във викане.
Сигурно беше, че дъщерите им ги зарязаха. Че нямали вече съчувствие. Че са станали мързеливи.
Супер! сърдито изкрещя Мирослава. Правете си каквото искате! Можете и къщата на баба Пена да оставите, нас не ни интересува! Няма да дойдем!
Така ли?! изпищя майката, Запомнете няма да ви простя!
Ами, окей! Да сте живи и здрави!
***
Мирослава с Гошо взеха самолета за Италия. Бяха най-прекрасните им две седмици от много лета насам! Море, слънце, студени коктейли а децата, щастливи от промяната, почти не се караха.
Здравка си уреди домашен курорт. Излежаваше се, гледаше сериали, четеше книги, срещаше се с приятелки, правеше масажи и не мислеше за градини.
Дойде времето за връщане към реалността и точно когато всички се връщаха към работа, иззвъня телефон, който не вещаеше добро.
Беше татко им.
Здравке, каза той тихо. Ела веднага. Мама ти е зле. В болницата е. Обади се и на Мирослава!
Сърцето на Здравка пропусна удар от ужас.
След час вече летяха с колата към най-близката болница до селото.
Там ги чакаше таткото.
Какво ѝ е, татко?
Мама? Какво ѝ стана?
Главата?
Инсулт?
В съзнание ли е?
Говорили ли сте?
Хвърляха си реплики една върху друга.
Сърцето я хвана. От шест сутринта до три следобед се запъна на слънце в градината… каза Марин Стойчев.
С майката, слава Богу, нямаше нещо непоправимо. Беше в съзнание, в стая, макар и бледа, но усещаше се, че ще се възстанови.
На дъщерите хвърли само един бегъл поглед.
Аха, ето ви… сухо каза Анка Петрова. Дойдохте да си гледате умиращата майка, а?
Мамо, айде с тия приказки прекъсна я Мирослава, Лекарите казаха, че до няколко дни ще те изпишат. Ще се оправиш бързо.
Да, да… Стара станах вече. Загинах заради градината. Жалко, че никой не дойде да ми помогне…
Здравка стисна зъби.
Мам, сама си се напъваш! Казахме ти сто пъти да наемеш помощници. Съседите всички копаят срещу лев-два. Защо инат?
Помощ! повтори язвително Анка Петрова. От вашата помощ по-добре сама! Приучена съм на работа…
Доизкара се прошепна Мирослава.
Миро! изшътка ѝ Здравка.
Какво пък съм казала? възмути се Мирослава.
Не се карайте заради мен жално протяжно каза майката.
Двете млъкнаха, осъзнали безсмислието на спора.
Мамо, всичко ще платим увери Здравка. И лечение, и болницата. Само се оправи.
И ще пратим пак помощнички добави Мирослава.
Анка Петрова не отвърна нищо.
След няколко дни я изписаха. Чувстваше се сравнително добре, но лекарите я предупредиха да не се натоварва.
Дъщерите се бяха надявали най-накрая родителите да се кротнат.
Но когато дойдоха да ги посетят, ги посрещна позната сцена жените, наети да помагат, ги нямаше, а майка им насред лехите, клечеше над доматите.
Мамо! Какво правиш? Ти не трябва да копаеш!
Не мога да стоя безделно! Тия моми нали ги гледахте половинчата работа! Парите ви икономисах! По-добре ще ги хвърлим за нещо друго. А щом все още не сте забравили къде е двора, запретвайте ръкави и айде на съседната леха!
Няма смисъл да спориш с майка. Каквото и да стане, тя ще направи както реши.
