25 август, събота
Седя на старата дървена маса в хола, държейки в ръка ръчно изработения часовник, който беше принадлежал на Георги. Тежък, със замърсена сребърна кутия и напукано стъкло. Стрелките бяха задържани на половината шест час, който вече няма значение. Или има твърде много значение. Преминавам ги между пръстите като се надявам да го оживя.
Какво скриваш, Георги? шепнах, гледайки циферблата. Ти винаги ги носеше, дори и да са се счупили. Защо?
Георги почина пред три месеца сърдечен удар, внезапен като удар на мълния. Бях на тридесет и две, той тридесет и пет. Тъкмо започвахме да мечтаем за бъдещето: деца, пътувания, малък градински кът зад къщата. Но времето спря, както спря и часовникът.
Вздохнах и оставих часовника. Исках да разглобя всичко, което беше негово, но всяка пуловер, всяка книга ме връщаше към него. Часовникът беше последната загадка. Георги никога не разкриваше откъде е само казваше: Това е важно, Ралице. И всичко.
Ставах, отидох до прозореца. Къщата ни в предградие потъна в есенната листа. Децата от съседството гонеха топка, къдетото лаеше куче. Животът продължаваше, но за мен се беше замръзнал.
Достатъчно, шепнах си. Трябва да продължа, поне за него.
Не съм от онези, които се предават лесно. Преди брака работех флорист в града, създавайки букети, които разсмиваха хората. Георги се подиграваше, че укротявам цветята. Той беше инженер мълчалив, но с топли очи. Срещнахме се случайно: аз изпуснах саксия с гиацинт пред кафебар, а той, минавайки покрай, ми помогна да я събера.
Не се тревожи, цветето ще оцелее, каза той, усмихвайки се. А ти изглеждаш шокирана.
Това е найдобрата ми саксия! възкликнах, след което се засмях. Неговото спокойствие беше заразително.
Така започна нашата история. След година се оженихме, купихме къща в предградието и посихме котка, наречена Писко. Мечтахме за дете. Но съдбата ни изненада. Пред годинаполтора изгубихме бебето в петия месец. Георги стоеше до мен, държеше ме за ръка, мълчеше, но мълчанието му говореше посилно от всяка дума. Не говорихме за болката, просто живеехме. А сега той вече не е с нас.
Часовникът лежеше на масата, като напомняне за недосказаното. Хванах го и решително се отправих към вратата. В града имаше стар часовникар, за когото Георги някога спомена. Може би той знае какво не е наред.
Работилницата на часовникаря се намираше в тесен ъгъл. Таблата гласи: Часовници и време ремонт. Зад щанда седеше възрастен с гъсти вежди и добродушна усмивка Симеон Петров.
Добър ден, казах, поставяйки часовника пред него. Не тиктака. Може ли да го поправите?
Симеон Петров сложи очила и внимателно прегледа часовника.
Хм, стара вещ, пробурмя. Германски, от началото на 20те години. Откъде го имате?
От съпруга ми. Той… ги цени много.
Старецът кимна, сякаш разбираше повече, отколкото казах. Отвори задната част и се намръщи.
Тук има нещо, каза, изваждайки сгънат лист хартия. Писмо.
Сърцето ми спря.
Писмо? Какво писмо?
Не знам, вдигна рамене Симеон. Часовникът не тиктака, защото механизмът е ръждясал. Може да се поправи, но ще отнеме няколко дни. А писмото… е ваше.
Минах му пожълтял лист. Дръпнах го с треперещи ръце, но не се осмелих да го разтвори.
Благодаря, прошепнах. Ще се върна за часовника по-късно.
Прекарах часове у дома, държейки писмото в ръка. Писко се мъркаше до краката ми, но аз не го забелязвах. Накрая, след дълбоко вдишване, разтворих листа. Ръкописът беше на Георги чист, леко наклонен.
На моя малък, когото никога няма да видя.
Прости ме, че не успях да те защита. Обещах на майка ти, че ще бъдем семейство, но животът реши иначе. Знаеш ли, винаги исках да засадя за теб дърво клен, както този, който имаше дядо ми. Той казваше, че дървото е живот, който продължава. Ако четеш това, значи аз не успях. Но майка ми ще го направи вместо мен. Тя е силна, моята Лена. Пази я, добре?
Твой татко, Георги.
Сълзи се стичаха по бузите ми. Прегърнах писмото, сякаш можех да прегърна Георги чрез тези думи. Той ги написа след нашата загуба, но не ми ги даде. Защо? За да не ме разтърси? Или за да ми остави надежда?
Винаги правеше вс
