Еха, кой е този? опули се Цветелина, влизайки в кухнята на приятелката си.
Там, под жълтата светлина на лампата, в ъгъла до най-малкия шкаф, се бе сгушил един полулес мъж на около четирийсет. Човекът скромно, но сръчно режеше копър с широкия нож на Олга.
Цвети, това е Тихомир. Тихомир, това е Цветелина измънка Олга, притеснена до ушите, ето ти захарта, айде, тръгвай.
Олга* пъхна в ръцете й тенекиена кутия, осеяна със захарни кристалчета, и набързо я избута в коридора.
Удоволствие! изкрещя Цветелина през рамо, опитвайки се с бърз поглед да прецени новия екземпляр.
Но дори и на втори поглед Тихомир не блестеше с нищо. Нямаше такива детайли, че да заслужава бързото си настаняване в престилката с шарени понички на Олга.
Тишо, ей сега! викна Олга към кухнята си и затвори вратата.
Тъкмо в коридорчето Цвети я хвана като с менгеме:
Айде, разправяй!
Е, какво да разправям? опита се да се измъкне Олга. Добре, бе, тръгвай напред.
Двете излязоха, прекосиха тесния вестибюл и се мушнаха в съседната панелна двустайка на Цвети.
У Цвети ухаеше на канела и парфюм на Диор. Цялото обзавеждане, започвайки от снежнобелия пуф до вратата, крещеше за страстното й отношение към дома.
Ех, не като у мен непрекъснато въздишаше Олга, влизащи в нейния дом, и се сещаше за неслепените тапети в коридора.
Разправяй! повтори настоятелно Цветелина.
Изсипа захар в крема, грабна миксера и с един изпитателен поглед закова погледа върху Олга.
А твоя Радослав? опита да се измъкне Олга.
На събрание е. Няма да се прибере скоро. Хайде, казвай!
Какво да казвам Видях го на Женския пазар. И така, го прибрах
Как така? набръчка вежди Цветелина.
Гледам мъжа, стои с връзки копър. С балтон, вид приличен, ама съвсем самотен. Приближих го, викам почем е копърът? А той: може ли подарък да ви направя? Аз: що пък да не ми го продадеш? А той: така си пожелах ако дойде жена със самотни очи, всичко да подъря. Вземете го, казва, аз сам си го отгледах.
И ти?
И аз взех. Обърнах се да си ходя, па му викам откъде пък решихте, че очите са ми самотни? Изобщо не са. А той мълчи, само ме гледа А после хвана торбите ми и тръгна с мен.
А ти? Цветелина забрави, че държи миксера, и с него си почеса разбития бретон.
Ами вървя, мълча, чудя се що правя. А после си викам е, изглежда нещастен човек. Нека дойде. По пътя се запознахме.
Ти си ударена! Така си вкарваш мъж от улицата вкъщи! Скри ли ценните неща поне?
Цвети! ядоса се Олга. Недей, бе, той е доктор! Рентгенолог.
Да си погледнала документите му?
Я не ми говори! Ти самата ми разправяше сконфузи се Олга, за авокадото
Какво авокадо? упорито запримига Цветелина.
Олга веднага си спомни оня вечер точно в тази кухня
Авокадото се бе разположило с ленти като дъга в нюанси на зелено. По крайщата наситено тревисто, към костилката млечно-оливково.
Олга никога не можеше да избере правилното авокадо. Стоеше по пазарите, опипваше гладките черни складчета, притискаше леко Но никога не беше сигурна дали ще е меко, колкото трябва. Минутите се точеха като дъвка, докато се опитваше да настигне тайната на перфектното авокадо.
Имаше случаи, в които си мислеше, че го е намерила. Щастлива, тътреше си го към вкъщи (още след като разбра, че не е нито плод, нито зеленчук!). На кухненската маса изваждаше ножа и тържествено се впускаше Но често ножът се плъзгаше през твърда плът, все едно режеш суров картоф. Ясно бе вкусът ще е нищо особено. Оставяше го на масата да дозрее за няколко дни, и чак тогава ставаше за ядене.
Но онзи път пред нея беше точното авокадо. Купено от Цветелина тя винаги имаше късмет! Олга грабна вилицата, нежно отряза парче и го остави на езика си. Не трябваше да се дъвче, а само да му се насладиш чист, свеж, леко орехов вкус разливащ се навсякъде
Тогава ти ми каза: авокадо по външност не избираш, дори с пипане не винаги. Трябва да го почустваш каза Олга, връщайки се от спомена.
И каква е връзката на авокадото с мъжете?
При теб и те все излизат добри. При мен все твърде сурови примирено въздъхна Олга.
А в този Тихомир почувства нещо?
Не знам Просто стана спокойно край него. На пазар, сред блъсканица тихо. И си викам, може пък да е добре, че е такъв обикновен?
Е, айде. Хайде, тръгвай, че ще вземе да се притесни.
Цветелина набързо я изпрати заедно с кутията захар, долепи ухо до вратата, чула хлопване и пак тишина.
Е, нищо. Пък може пък върна се към крема, разби го с типичния си устрем.
А Олга се прибра у тях и какво да види Тихомир, все още с нейната престилка на понички, беше кацнал на столчето, лепеше тапети.
Извинявай, случайно го намерих в кухнята, както търсих буркана с копъра. И лепило имаше. Реших защо да не залепя едно парче? почти се уплаши той и се полюшна на разклатеното столче.
Олга скочи към него като рис, хвана с ръце неговите непознати крака. Под тъмните дънки напипа коленете като когато търси авокадо под дебела кора. И си помисли с изненада: моето.
А Тихомир стоеше и не мърдаше, дали от страх да не се откъсне тапетът, дали да не сплаши нещо важно, но неясно.
Накрая, пусна стената и срамежливо погали меките коси на Олга.
Обичаш ли авокадо? внезапно попита тя и притвори очи.
Много! честно си призна Тихомир, макар и да не беше го опитвал досега.
В този миг и двамата усетиха как ги покри тих, топъл лист тапет, все още влажен от лепилото. Или пък беше просто щастиетоПосле вечеряха заедно, без предварителен план, с препечени филии и крема на Цветелина. Говореха си за всичко за пазара, за глупавите рентгенови клишета, за пухкавите облаци и защо захарта винаги се разсипва по пода. Смехът им отекват в коридора, а около тях въздухът тежеше на онова ново усещане, което се сгъстява само между хора, отворили вратите си случайно, но завинаги.
На сутринта, когато Олга отвори очи, в кухнята прозираше зелена светлина от пердето. Там, до масата, стоеше Тихомир, вече без балтона, с ръце в джобовете, леко приведен напред, сякаш чака нещо да покълне.
Като го видя така, сърцето ѝ трепна, но не от страх или подозрение, а от онова сигурно, насънено знание, че понякога най-обикновените неща се оказват узрели точно за теб. И може би, накрая, човек трябва да си позволи да отвори не само буркана с копър а и ново място на масата, за някой, който е решил да подари малко тишина.
Олга взе две чаши, сипа кафе и ги постави между тях. Навън на перваза едно авокадо събираше слънце и сякаш светът избра току-що да започне отначало.
Оле, ще падна! – слисна Люси, влизайки в кухнята на приятелката си. Там, под жълтата светлина на старата лампа, в ъгъла до малкото шкафче, беше свил отегчен вид един почти плешив мъж на около четирийсет, който сръчно, макар и скромно, режеше копър с широкия нож на Оля. – Люси, това е Тошко. Тошко, това е Люси – промърмори засрамено Оля, подавайки жестена кутия с кристалчета захар на съседката и набързо я издърпа в коридора. – Много ми е приятно! – провикна се зад гърба й Люси, мерейки с опитно око приятелкината „новост“. Но и с подробности „новият“ не впечатляваше – липсваше всякаква причина, която да оправдае скоростното му преместване в Олиния престилка с шарени понички. – Тошко, ей сега – извика Оля към кухнята си и затръшна вратата. В коридора Люси й се хвърли като булдог: – Разказвай! – Какво да разказвам? – опита се да се измъкне Оля, но после въздъхна: – Хайде, ела… Двете пресекоха тясното антре и се шмугнаха в Люсината двустайка-распашонка, ухаеща на канела и Диор. Гостите веднага разбираха, че домакинята тук държи на реда и уюта. „Не като при мен!“ – тъжно сравни Оля, спомняйки си собствените недокарани тапети в коридора. – Разказвай! – настоя пак Люси, разбърквайки крема с бъркалка. – А твоят Радо? – изужди Оля, опитвайки се да смени темата. – На заседание е, няма да се връща скоро. Хайде! – Кво… видях го на Женския пазар. И го прибрах… – Как така?! – Люси не можеше да повярва. – Ами гледам го, така си върви… с копър, с плащ, изглежда читав, ама изоставен… Попитах за копъра и той вика – Ако една жена с тъжни очи дойде, ще й го подаря целия, сама съм го отгледал. – И ти?… – Ами… взех го. Тръгвам да си ходя, пък питам – Защо мислите, че имам тъжни очи? Той само ме погледна… После хвана чантите ми и тръгна с мен. – А ти? – Люси забрави дори за бъркалката. – Ами… мислих, а после – викам, хайде, де, явно е самотник. По улицата се запознахме. – Ти си луда! Човек от улицата вкъщи ще водиш? Скри ли си ценните неща поне? – Люси! – ядоса се Оля – Стига глупости! Той е лекар, рентгенолог! – А документите му видя ли? – Абе нали ти сама ми каза, за авокадото… – Какво авокадо?! – обърка се Люси. Оля си спомни вечерта, когато авокадото нарязан на филийки омагьоса всичко… „Трудно се избира – каза Люси тогава. – Такова нещо се чувства.“ Оля сниши глава, усмихвайки се криво: – Ти винаги си умеела да усетиш хората, както и авокадото… Не като мен. – И Тошко почувства ли го? – светна Люси. – До него ми стана тихо. Сред хилядите, сред тълпата… и си помислих – може пък да е точно такъв ми трябва?… – Е, добре. Върви ти, че ако се разтъжи без тебе… Люси я изпрати, лепна ухо на стената и чу щракане на врата. Тихо. „Е, добре, може пък…“ – застана над крема. А Оля се прибра. В антрето я чакаше Тошко, все така във фартука с поничките, но вече на стол лепеше нейните тапети. – Намерих лепилото до копъра… може ли?… – Не беше сигурен, а Оля скочи до него като рижа котка, прегърна непознатите му колене през тъмните дънки и си помисли – „моето“. Той не помръдваше, сякаш не искаше да изпуска важния момент, а после я погали по косата. – Харесваш ли авокадо? – попита Оля, затворила очи. – Много! – искрено призна Тошко, макар никога досега да не бе опитвал. И тогава, сякаш всичко бъдеще ги покри с един тих, топъл лист тапет, все още лепкав от надежда. А може би беше просто щастие…
