На жената не се възразява
Свекървата изсъска през слушалката:
Ако не можеш да се оправиш с мъжа си, Мария, подавай молба за развод!
Най-после мечтата ми ще се сбъдне. Ще се отърва от теб
Мария едва сдържа сълзите си:
Даниела Петрова, как можете да говорите така?!
Семейството ни се разпада, опитвам се да спася мъжа си, да го измъкна от тази тиня
А вие, вместо да помогнете, ми препоръчвате да се разведа?!
Мария не беше говорила със свекърва си вече седем години. И не съжаляваше за това без майката на мъжа си животът беше доста по-лек.
Даниела Петрова обаче мислеше различно.
Тя продължаваше редовно и настоятелно да безпокои снаха си с обаждания и съобщения.
Ето и днес за четвърти път се обаждаше за един час.
Мъжът ѝ, естествено, го забеляза.
Сигурно е за вилата, измърмори Симеон. Сезонът започва.
Пак тези три декара! Навярно има нужда от помощ
Това са твоите три декара, поправи го Мария. Или нейните. Но със сигурност не са моите.
Затова и не съм длъжна да помагам там на никого. Ясно?
Симеон мълча.
От една страна, беше вярно. От друга
Майка му, Даниела Петрова, енергична и гръмогласна жена, разполагаше с имот, който приличаше на малко феодално имение.
И го управляваше със същата желязна ръка.
За нея думата моля не съществуваше. Имаше само нареждания: донеси, отвези, прекопай, събери.
Никакви ако имаш време или благодаря.
Децата и внуците виждаше единствено като евтина работна ръка.
Мария си спомняше онзи ден, който беше повратна точка.
Това беше преди седем години. Есен беше, Мария със Симеон, тогава още наивни и покорни, преместиха сякаш тон картофи.
Не можеха да сторят гръб гърбът ѝ като че ли се беше срутил в гумените ботуши, три номера по-големи за нея.
Симеон, приключил с работата, надникна в мазата при майка си.
Мамо, тръгваме си вече. Насипи ни един чувал картофи, а?
Зимата е дълга, на децата пюре ще правим. Все е някаква икономия.
Даниела Петрова присви очи цял живот продаваше по пазара зеленчуците си и всяко доматче за нея беше приход.
Ох, сине, разпери ръце тя. За тях вече имам клиенти. Лятото се уговорих с прекупвачи.
Цялата ли? озадачи се Симеон. Мамо, няма ли чувалче и за нас? Все пак ние сме я сели и копали.
Ами преди три години ти предложих да си вземеш няколко мрежи, ти отказа.
Значи не ти е нужно бързо извъртя нещата тя. Освен това пенсията ми е малка, ти знаеш. Всеки лев е важен.
Искаш картофи купи си от мен.
Ще ти направя отстъпка, но безплатно не!
Симеон замълча тогава. Просто кимна, хвана Мария за ръка и я поведе към колата.
По пътя каза:
Повече нищо не искам от нея заяви решително. И не искам и да садя вече толкова.
Оттогава трите декара се превърнаха в малка леха за душата.
Свекървата загуби безплатната работна сила в лицето на сина и снахата.
Картофи си купуваха от магазина. Принципно. Да не просят правото си.
С градината въпросът беше решен, но с лошия характер на Даниела Петрова не.
Тя не можеше или не искаше да приеме, че снахата я избягва.
Телефонът пак иззвъня. Мария остави ножа и погледна към съпруга си.
Ще ходиш ли?
Трябва, Мария. Оградата е паднала.
Деца няма да дам, отсече тя.
И без друго няма да искат.
Внуците се бояха от баба си. За тях тя не беше добрата старица с меки ръце и питки, а шумната, вечно недоволна жена, която без повод можеше да ги шляпне.
Не понасяха и епитетите по адрес на майка им.
Майка ви не ме уважава, настройва ви срещу мен, крещеше грижовната баба. Ето ти короната! На вилата не иска да работи!
Кажете на майка си, че е неблагодарна!
Децата все се връщаха оттам раздразнени и плачливи и Мария спря да ги праща.
Добре, Симеон тихо тупна по масата. Ще ида, Мария. Ще се върна бързо.
Той си тръгна, а Мария, като довърши обяда, седна да си почине.
Паметта ѝ веднага изплува с друг спомен този, след който спря да вижда свекървата си като само труден човек и разбра: това е враг.
***
Преди три години Симеон изведнъж потъна. Започна невинно по няколко часа пред компютъра вечер, за да си почине.
Игри, стратегии, някакви кланове.
В началото Мария не му обръщаше внимание нека си играе, така се разтоварва.
Но постепенно тези няколко часа станаха цели нощи.
Мъжът ѝ се прибираше, набързо вечеряше и се залепяше за креслото.
Погледът му стъклен, не отговаря, децата и жена му невидими.
През уикендите прекарваше по 40 часа на компютъра.
Мария се поболя.
Какво да прави? Как да го извади? Разговаряше с него на празно.
Симеоне, трябва да говорим, опитваше се Мария. Погледни ме!
Остави ме, зает съм. Имам битка в клана.
Имаш семейство какъв клан?!
Мария, видяла, че приказките не помагат, премина към по-крайни мерки: скри зарядните, занесе лаптопа при родителите си, продаде компютъра за жълти стотинки.
Без ефект съпругът ѝ ѝ изкрещя, в същия ден си купи нов.
Това беше истинска зависимост.
Мъжът, когото тя обичаше, се превръщаше в непознат уволнението вече беше на прага.
В отчаянието си Мария набра Даниела Петрова.
Мислеше си: все пак е майка му, каквато и да е, ще си обича сина.
Ще помогне, ще го стегне, ще каже нещо
Позвъни, гълтайки сълзи.
Даниела Петрова, зле сме. Симеон съвсем се изгуби в игрите.
Семейството си не вижда.
Поговорете с него, като майка, като възрастен човек.
Мен не чува вече. Ще се разпаднем!
В слушалката настъпи пауза. Мария очакваше подкрепа, обещанието да дойде.
Но свекървата отвърна спокойно, дори със злорадост:
Не можеш да живееш развеждай се.
Моля? Мария не вярваше на ушите си.
Чу какво казах. Недей да го тормозиш. Да си събира багажа и да идва при мен.
Ще му намеря работа градина имам, покрив тече.
Нужен ми е повече, отколкото на теб. Ще си почине от твоята истерия!
Мария застина. В този отговор имаше всичко: ревност, желание да върне своето при себе си.
Сети се и за юбилея на Даниела Петрова, две години преди това.
Беше сложена софра, гости бяха са се събрали, сред тях и родителите на Мария.
След няколко чаши гроздова, свекървата внезапно изповяда:
Обгърна с мътен поглед масата и изрече високо, гледайки родителите на Мария:
Аз още го чакам. Къщата ми е голяма, има място за него винаги.
Жени идват и си отиват, само майката е една.
Ще видите, пак ще се върне при мен.
Родителите на Мария онемяха, не знаейки какво да кажат на такова дързост.
А Мария си каза: пияната казва на глас мисълта на трезвия.
***
Помощ дойде оттам, откъдето не я чакаше.
Бившият зет на Мария Борислав също внезапно пропадна започна да пие сериозно, изгуби добра работа, жилище, най-тежкото семейството.
Жена му, сестрата на Мария, си тръгна с децата и никога не се върна.
Това бе неговото дъно, от което се оттласна.
Спря алкохола, стана друг твърд, мълчалив, но стойностен.
Опита да си върне семейството, но сестрата не забрави.
Счупена чаша не се слепва отвърна тя.
Борислав живееше с вината си, но към бутилката не се връщаше.
Мария го потърси.
Борка, здравей. Аз съм Мария. Имам нужда от помощ.
Борислав дойде след час. Влезе в кухнята, където Симеон дъвчеше сандвич, вперен в телефона.
Здрасти, геймъре, метна Борислав, сядайки отсреща.
Симеон подскочи, вдигна поглед.
Ти пък какво правиш тук?
Дойдох да видя този, който си проваля живота.
Аз бях с чашата, ти във виртуалните битки. Голямата разлика не е.
Говориха дълго.
Мария стоеше в съседната стая и слушаше.
В началото Симеон се сърдеше, кряскаше, че работи, има право на почивка.
Борислав не повиши тон говореше тихо.
Мислиш, че контролираш? чуваше се гласът на Борислав. Аз също мислех така.
Пийвах си малко само една ракия за отпускане. После се събудих и апартаментът празен.
Няма детско креватче, тишина такава, че ушите пищят.
И тази тишина не можеш с нищо да запълниш.
Мария ще си тръгне, Симеоне. Тя е търпелива жена, но не е желязна.
Ще вземе децата и ще замине. Ще стоиш с лаптопа у майка си на село.
Това ли искаш?
Симеон нещо мърмореше, но тихо, несигурно.
Днес бих дал всичко, за да върна минутата, в която жена ми си събираше багажа изрече Борислав. Само да я спра, да и се извиня
Но вече е късно. А ти още имаш шанс
Като си тръгна Борислав, Симеон дълго седя на тъмно в кухнята.
После влезе в спалнята. Мария не спеше, беше се обърнала с гръб.
Той легна до нея, прегърна я през раменете.
Прости, прошепна. Всичко изтрих.
Мими, всичко разбрах. Ти и децата сте ми всичко
Държа на думата си лаптопът остана само за работа.
Първите седмици беше трудно беше нервен, обикаляше като лъв, но Мария беше до него, товареше го с работа, разходки, разговори.
И си стъпиха на краката.
***
Симеон се върна привечер у дома.
Как мина? попита Мария, докато подреждаше масата. Какво свърши?
Оправих оградата, и крилото на верандата. Разкриви се една врата на бараката нея също.
Майка ти?
Както винаги. Пита за какво не съм докарал внуците.
Какво ѝ каза?
Казах ѝ, че са на уроци. Не ми се щеше да ѝ казвам истината.
Трябваше.
Мария, все пак е възрастен, болен човек
Тя е гнила, Симеоне, не просто стара прекъсна го Мария. Знаеш какво им говори на децата за мен и за нас.
Че майка им е лоша, не ги обича, не уважава баща им.
Защо им е тази отрова?
Мария, все пак е баба им, каза неочаквано раздразнено Симеон. И има право да ги вижда!
Обещах, че другия уикенд ще ги заведа на село.
Няма да позволя, кротко отвърна Мария. Ако трябва ходи сам. Но децата не пипай! Не ми поставяй условия.
Симеоне, за да запазя ума на децата си здрава, мога и до развод да стигна.
Симеон замълча познаваше жена си.
Тя не дава празни закани каже ли, че ще се разведе, ще го направи.
Ще омекне майка му, няма да поведе децата. На жената не трябва да се противоречи.
