Наследството: Как Ганка от Плевен наследи съпруг не свой и намери щастието във влака – истинска история за голямата жена със златни плитки, синеоки мечти и силата на грижата, която обединява семейства, когато съдбата разпределя роли и втори шансове

Падналото от небето
Едра, шумна жена се изстреля от купето. За секунди разгони всички, които пречеха на другите пътници да си почиват.
Трябва да ти кажа, дори едни нахални и яки мъже й се подчиниха без нито една дума, като по команда.
Косата ѝ беше дебела, оплетена на плитка, преметната около главата, цвят на зряла пшеница. Очите ѝ яркосини като Балчик на пладне, бузите ѝ, червени като ябълки от село. Огледа посоката на тоалетната, откъдето тъкмо изскочи нисичък и слаб мъж, с коса бяла като памук, детско и миловидно лице.
Никола! Ужас, изгуби ли ми се вече! Чух глъчка, виждам кондукторката не смее да мине. Как си там? Та такива като тебе ще ги обидят за нищо! прошушна жената с типичния софийски тон.
Оф, Гинче! Аз ако искаш, щях да той се усмихна плахо и набързо се мушна обратно в купето.
Гина премери с поглед мен и още двама от скучаещите. Явно не видя опасност за себе си и мъжа си, та се изпари и тя.
По-късно обаче, в ресторант-вагона отново се засекохме.
Място нямаше и аз се присламчих при нея на масата. Никола го нямаше. След като с удоволствие унищожи порция с кюфтета и картофи, жената рече гласно:
Аз съм Гина Андреева. Просто Гина да казваш, ей!
О, вие сами ли? Мъжът ви ще дойде ли после?
Почива си. Не ще да излиза. Завих му гърлото с шал, направих му компот от череши ей така си го нося като дете! Представяш ли си, ще пътува, а Никола се сети да се разболее. Хукна навън по чорапи, по пуловер! Аз, разбира се, не догледах… отрони тя.
Голямо го обичате, Гина! Онзи ден мислих, че съм свидетел на скандал, защото вие го защитихте, не той вас. И сега говорите с такава обич! казах в романтично настроение.
А, Никола ми е паднал в наследство. Не е мой мъж демек. Заедно живеем, ама още страда. Първата му съпруга наскоро почина… Света жена добра! тежко въздъхна Гина.
В наследство? погледнах изненадано.
И Гина ми разказа:
Никола и Лидия се познавали от гимназията, заедно били в университета, после се оженили.
Бил страшно умен измисляше, твореше, проектите му се купуваха без уговорки, живеели доста добре. Само че в ежедневния живот нула. В магазина забравя рестото. На улицата пресича където не трябва, не знае какво да купи, откъде. Много наивен, на всеки може да даде пари на заем.
Не е за тоя свят мъжът ти му се чудели приятелите на Лидия. Ние не можем да изкараме и лев, а на него парите просто сами му идват.
Лидия никога не се оплаквала. Можела да се справя със всичко сама мъжа си облича сутрин за работа, вижда ръкавиците му, шалът му да не е забравен. Тя купила кола само да го кара, защото веднъж в такси казал грешен адрес и слязъл кой знае къде. Били като две части, които се допълват странно.
Веднъж Лидия влезе в болница за седмица. Когато се прибра, ахна той седем дни гризал сурови макарони, пил вода. Дори не знаел как да си затопли чайник. Всички храни във фризера стоели непокътнати.
Без теб не ми се яде. И апетит нямам усмихнал ѝ се Никола.
Синът им Андрей, копие на баща си. Гениален, но плах и разсеян. Уменията му се ценели, но като сватовник пак същият тихичък намери си и жена от село, Илияна. За всичко главата на семейството си беше Лидия. След като се появи внукът Владко, тя вече стяга реда за трима, но… внезапно се разболя тежко.
Къщата стана пуста. Никола изпадна в паника. Хвана най-добрите лекари, готов беше да плати всичко (и даде над 12 000 лева), но нищо не помогна.
Лидия се терзаеше не за себе си. Страх я беше, че Никола и Андрей без нея няма да изкарат! Сякаш да посадиш орхидея на двора през ноември! Молеше се, не за себе си Господи, дано мъжът и синът ми оцелеят!
И тогава се появи Гина. Работеше санитарка далечна братовчедка на лекаря.
Първия път, когато влезе у тях почти девствена стая, тишина, слаб, елегантен мъж, говорещ тихо като на опера. Навсякъде мръсни дрехи, невзета чиния (а пералня и миялна имат!), въздухът застоял.
В стаята болната Лидия, слабава, но усмихната на Гина. А Гина запретна ръкави!
До вечерта домът светеше. Разнасяше се мирис на мусака, кекс и печено пиле. Чисто изпраната Лидия заспа на изрядно легло. Никола, опитал да избяга по работа само с тънко яке, беше спрян от глас на генерал:
Къде, бе, човече? В такъв студ ще излизаш по блуза? Тъкмо ти трябва жена да си гледаш! Слагай якето, шалът, и шапката! Хайде, марш! отсече Гина.
Лидия се разплака от облекчение. Навън една суматоха, сега ред.
Благодаря ти, Господи. Поне сега са гледани прошепна тя.
Като стана много зле, Лидия заговори с Гина за бъдещето. Гина живееше на тясно с майка и сестринското семейство в двустаен. Не жалеше дома беше весел и не беше за нея голяма загуба, ако тръгне нанякъде. Беше на 45, неженена, имала само леки романси. Само едно ѝ беше криво животът минава между работа и грижите.
Тогава Лидия каза:
Гина, ще те помоля за едно ако си отида, грижи се за него. Наследявам ти го! Моят мъж, като завещание! Той е крехък, наивен. Лесно хваща настинка!
Гина остана без глас. Като понечи да откаже, Лидия все убеждаваше, разказваше за мъжа си…
Гинче, не отказвай! Ако трябва ще ти коленича! прошепна Лидия.
Гина обеща.
След време Лидия си отиде. Гина намисли да не се меси хората ще си помислят, че за апартамента го е приютила. А и мъжът си ѝ беше чужд
Но ѝ тежеше, че обеща. Отиде веднъж на гости никой не отваря. Вратата леко открехната. Вътре, в опустелия апартамент, на пода в стаята на Лидия Никола, прегърнал нейния халат, плаче като изоставено куче, цял трепери.
Гина го прегърна:
Ех, бедничък Лида беше права! Съвсем си се загубил. Хайде, ще пием чай, ще поспимще се оправи!
Малко по малко, домът пак заживя. Никола гледаше през вратата кога идва Гина, посрещаше я като дете.
После се преместих при него. За какво да го оставям сам? Моите вкъщи даже се зарадваха място повече! Всъщност, аз си взех едно голямо дете, а не мъж. Но умно дете! Финансово никога не сме имали проблеми Никола настоя да не работя вече а аз по-рано гледах по двама-трима болни на смяна. Доброжелатели се опитваха да говорят зад гърба ми, ама аз бързо ги отрязах. Я как прибират хора кучета и котки от улицата, нали? А и хора има такива беззащитни, изоставени като костенурка, обърната по гръб и да кажеш: Ходи!. Човек трябва да помага. Никола е добър, нежен. Усеща се, че сме си нужни! Сега пътуваме при сина му той ме помоли да помогна с малкия! А аз си обичам да има дечица десет да има, пак ще нахраня! разказа Гина, цялата сияеща.
В този момент вратата на вагона-столова се отвори. Никола влезе, държейки голям букет полски цветя, с дълъг шал, както му бе поръчала Гина.
Ама защо ставаш, още си слаб! скара му се нежно тя. Не може човек сам да остане, веднага ще се разболее! Ела да се преоблека, ти се изпоти!
И двамата Гина и Никола, заедно се отправиха към изхода. А той ѝ шепнеше:
Гинче, взех ти цветя от баба на гарата! Харесват ли ти?
Гина се изчерви до ушите, сложи ръка на рамото му.
Слязоха от влака на следващата спирка тя с големия куфар, той с неговата мъничка чанта. Тя го придържаше постоянно за яката, вървяха сред тълпата хора, сякаш да не я изпусне.
И ти казвам така се усмихваха двамата, че ми стана ясно ще си бъдат истинско чудесни един на друг!