**Дневникът ми**
“Имам друга, по-млада и по-хубава,” заяви той, “вече подадох за развод…”
Чантата с нещастия му стоеше на прага от дни. Една вечер, когато се прибрах от работа, Радослава го завари да се върти из стаите, натъпквайки още неща в още една торба. Напредната нощ пак се скараха, и тя му каза да я няма до връщане й.
Уморена беше да търпи безкрайните му “търсения на работа”, които винаги завършваха с нищо.
“Радо, дай малко пари, утре сигурно ще се наема някъде,” повтаряше той като запукана плоча, а се прибираше, както винаги, с миризма на ракия и чужди парфюми, и то към късна нощ.
Славчо беше с осем години по-млад от нея, но някак се беше промъкнал в сърцето й, изтласкал онзи, който беше живял там преди него, и я убеди да отидат в общината да се оженят. Знаеше, че нищо добро няма да излезе от този брак, но и самотата беше отегчила, а онзи, когото чакаше цял живот, беше изчезнал още от училищните години.
Като се прибра и го завари все още в апартамента, Радослава му каза, че подава за развод и му дава пет минути да изчезне.
Славчо я погледна и проспря:
“Развод, така развод,” хвърли се в спалнята с торбата, натъпка я нервно и излезе в коридора, където телефонът му звънна.
Говореше с някой повишен тон, после, още по-разтревожен, грабна коженото якто от рафта, нахлузи го в движение и излезе входа, оставил торбата на пода.
Радослава помисли, че нарочно я е оставил, за да има причина да се върне и да я моли за прошка. Но този път тя нямаше да прости. Търпението и милосърдието свършиха. А той не се появи. Нито на следващия ден, нито после…
Когато не издържа повече да гледа този ярък символ на пропиляно време, тя му се обади и поиска да си вземе вещите незабавно.
“Не ми трябва боклука,” отрече той. “Новата ми не ми дава даже да приближа до твоя праг. И вече подадох за развод сам, не се притеснявай. Женя се за друга тя чака дете. Разбра ли? Мисли си, че съм ти бил нужен? Да, издържаше ме за това мерси. Имам друга, по-млада и по-хубава. Искаш ли изхвърли ги, искаш ли дай ги на някой друг, сигурно ще се намерят желаещи да се вържат с теб… заради парите! И не ми звъни повече! Никога!”
Всяка дума беше като шамар. Радослава знаеше отначало, че не трябва да се свързва с по-млад човек, но се поддаде на неговите безкрайни молби, клетви и обещания.
Грабна торбата, нахлузи яке и изтича в двора, изхвърли я със сила в кофата.
Край! Доволно! Изтривайки сълзи, тя се прибра, изкъпа се и пусна комедия.
“Така е по-добре,” прошепна и реши, че отсега ще живее само за себе си.
Минаха няколко дни, а в компанията, която тя наскоро купи, се организираше корпоратив за запознанство с екипа.
Радослава се подготвяше старателно. Поръча професионален текст за реч, взе от ателието строго, но елегантно рокля, после отвори сейфа за да избере бижута.
Сърцето й спря, после забърза. Грабна се за гърдите, когато видя празнотата. Всичко беше изчезнало. Дори паспортът, който беше сложила там преди седмици.
Изпи две чаши вода наведнъж и се обади на бившия. Той отрече повикването, после телефонът му стана недостъпен. Без да се колебае, тя отиде в полицията да подаде сигнал за кражба, подозирайки кой е направил това.
След няколко дни я повикаха в участъка. Там седеше Славчо, обяснявайки, че наистина е изсипал всичко от сейфа в торбата с нещата си. Искал да я “научи” за постоянните упреци за безработица, а торбата оставил случайно звъннала му любовницата, която му съобщи, че е бременна.
Радослава се втурна към боклука, но времето беше изтекло. Контейнерите бяха почти празни.
Върна се с разбито сърце. Паспортът можеше да се възстанови, но там бяха скъпоценности истински съкровища. Някои беше купила сама, други бяха наследство от родителите, а имаше и антики, подаръци от прабаба й.
Отчаяна, се обади на фирмата за извозване на отпадъци и разбра адреса на сметището. Там я предупредиха: по
