Сънувах странен, почти сюрреалистичен сън. Мъжът ми, Пламен, имаше любима. Честно казано, не усещах никакво недоволство сякаш всичко това беше нещо толкова обичайно, че дори нямаше нужда да го обсъждаме. Запознах се с нея Маргарита се казваше, с кестенява коса и лека походка, като че ли носеше шумолене на есенни листа със себе си. Не изпитвах гняв, или ревност, а по-скоро някакво детско любопитство, размиващо границите между хората.
Прекарахме дълъг следобед на балкона, пиейки айрян и ядящи банички, заслушани в песента на гугутките. Разговорът течеше плавно, на вълни понякога заглъхваше, но после пак се разгаряше като стара огнище. Постепенно осъзнах, че между нас има нещо като приятелство, сякаш се познаваме от години, макар и да знаех, че току-що се срещаме.
По-късно Пламен и Маргарита решиха да се оженят макар и не наистина, само наужким. Стана ми приятно да организирам тази измислена сватба. Избрахме рокли, прехвърляхме ги върху дивана, обсъждахме плетки и бродерии, докато нашият котарак Кольо ни гледаше с кръгли очи. Маргарита ми помогна да си избера вечерна рокля, а аз й посочих воал с деликатни бръшлянови листа.
Решихме церемонията да бъде у нас, на масата с покривка на рози, точно до кухненския прозорец, където сутрин винаги се сипе слънце. Аз бях свидетелката, макар и сънят ми говореше, че никой не е истински длъжен на ролите си. Единственото, което липсваше, беше чиновник от общината, който да одобри брака и да удари печата.
Дойде денят на сватбата започна като всеки друг, с мирис на кафе и топъл козунак. Помагах на Маргарита да си облече роклята, разплитайки фибите една по една. Те си размениха брачни халки от дърво, а после се целунаха със страст, която не беше нищо, освен чиста нежност.
Първата им брачна нощ мина в нашия апартамент на Яворов номер 7. Когато Пламен заспа, Маргарита влезе при мен в кухнята, сякаш местеше себе си между световете на мрака и лампата. Разговаряхме дълго за музика, детство, за това как босите крака щипят босилека, когато яхнеш оградата, за стари кукли и пресъхнали кладенци. Усетих, че между нас има близост, каквато рядко се ражда и че не ми липсва нищо.
Нито за миг не се почувствах унижена. Напротив имах чувството, че съм щастлива. И как не сега имам с кого да пазарувам на Женския пазар, да се разходим из Борисовата градина или дори да отидем на минералните бани. Усещането ми е, че връзката помежду ни ще бъде по-важна от връзката с който и да е мъж.
Чудя се дали и другите хора имат такива мечти за странни, леки приятелства, появяващи се като дъх на липи през май?
