Отидохме на гости на мама: срещнахме плачещо дете, което търси баба си, прибрахме го вкъщи, нахранихме го с кюфтенца и чай, но се оказа, че е объркало блока, а истинската му баба го чака в съседния вход

Отидохме на гости при майка ми. Влизаме във входа и виждаме едно момченце на около пет годинки, което реве неудържимо.
Защо плачеш, миличък? питам го.
Той хълца:
Дойдох да видя баба ми. Отидох да си поиграя на двора, а като се върнах, не ми отвори вратата.
Казвам му:
Не се тревожи, сигурно е слязла до магазина, ще се върне всеки момент.
Но хлапето продължаваше да си плаче, миличкото.
Как се казваш?
И-велин…
А в кой апартамент живее баба ти?
В осем-наайсет…
Живущите в апартамент осемнайсет бяха нови на етажа, изобщо не ги познавах. Натиснах звънеца никакъв отговор. Нямаше как да го оставя там, самичък на стълбите.
Хайде, Ивелинчо, ще бъдеш наш гост, ще оставя бележка на баба ти.
Качихме се вкъщи. Докато съпругът ми му правеше компания, аз написах бележка: Ивелин е в ап. 28. Слязох и я залепих на вратата на осемнайсет.
Като се върнах, Ивелин вече играеше със сина ми с количките, всичко беше наред.
Измих му лицето и попитах:
Искаш ли домашна зеленчукова супа?
Искам.
Опразни купичката за нула време.
После имаме кюфтенца, ще хапнеш ли?
Да!
Апетитът му беше железен изяде две кюфтенца за миг.
Предпочиташ компот или сок?
Чай.
Учуди ме, че на пет годинки иска чай, аз на тази възраст едва го поглеждах, освен ако няма нищо сладко.
Седнахме с чайче и бисквитена торта, докато Ивелин и мъжът ми си говореха за коли и скорости, много сериозни теми.
Дойде майка ми, разказах й как имаме малък гост.
Чудно каза тя в осемнайсти апартамент живее жена на твоя възраст.
На мен това ми се стори съвсем нормално жена на четирийсет може да е баба на петгодишно. Майка ми прие обяснението и също се включи в гостуването донесе кутията с играчки, та стана още по-весело.
След около час звънецът пак иззвъня.
Отварям на прага стои жена, може би на моя възраст.
Добър ден каза тя. Връщам се от работа и намирам бележка с някакво дете, грешка с апартаментите сигурно?
Веднага ми стана странно, че идва от работа и името Ивелин не й говори нищо.
Не сте ли изгубили внук? питам.
Все още нямам внуци отговаря тя.
Тук вече нищо не ми беше ясно.
Връщам се в хола, където майка ми реди кубчета върху камиончето, мъжът ми връзва въже на количка, а Ивелин командва цялата операция.
Ивелин казвам и сядам до него от къде точно дойде тук да видиш баба си?
От Русе.
Знаеш ли си домашния адрес?
Без да се замисли, го изреди: улица, номер, апартамент.
А адреса на баба ти знаеш ли?
Каза ми друга улица и всичко си дойде на мястото.
В играта си минал от един двор в друг и като си тръгнали другите деца, решил, че и той трябва да се прибира. А кооперациите едно към едно! Вместо при баба си, цъфнал при нас. Като чукал и никой не отворил, се паникьосал и се разплакал.
Дадох му количката за подарък, взех го на ръце и тръгнахме да търсим баба му, сигурно вече се е побъркала от притеснение.
В съседния двор чухме глас:
Ивелине! Ивелине!
Завтекохме се и видяхме притеснена жена, наистина на моя възраст.
Вашият ли е този малчуган?
Моят си е!
Веднага ни прегърна с облекчение.
Обяснихме какво е станало и всички се смяхме, макар че нейният смях беше доста нервен, сигурно рано още щеше да плаче.
За Ивелин всичко беше една голяма забава с нова количка в ръка.
Благодариха ни горещо и се изнесохме, преди баба му да се разплаче от напрежение.
Докато си тръгвахме, чухме:
Ивелине, хайде да обядваш, сигурно си гладен
Вече хапнах извика той и засили количката.
Той вече яде потвърдих аз, обръщайки се първо, второ и чай.
Егати изненадата! въздъхна тя. Никога не яде, едва го навиваме на супа.
Повдигнах вежди, като си спомних колко лакомо хапна у нас. Той ми махна с количката и изкрещя:
До утре! Пак ще дойда!