В сън, където реалността се разлива като разтопен восък, всяко утро на Станка Живкова започваше винаги по един и същ, познат път. В кухнята не гореше газ, а електрическата кана юркаше водата, две лъжици чай се сипваха в стар керамичен чайник реликва от времето, когато децата още тичаха по двора в Ямбол и всичко изглеждаше дълго и светло. Докато водата кротко ромолеше, по радиото от шкафа за чанти звучаха объркани новини, гласовете на говорителките ѝ бяха по-близки от лицата по албума върху стария бюфет.
На стената между вратата и самонаправения край стената килер висеше часовник с жълти стрелки. Времето кротко се ронеше край тях, ала телефонът под часовника почти не звъня вече. Някога едва смогваше да отговори на Мариана, Добринка или някой от жените, които дебнеха Стъклен дом и обменяха рецепти за компоти. Ала Мариана бе заминала при внучката в София, Добринка лежеше в болницата, а други просто вече ги нямаше. Телефонът, тежък, с въртящ диск и черен кабел, стоеше като каменен талисман. Станка, минавайки край него, прокарваше ръка по слушалката, сякаш пита там ли още, има ли кой да ме нарече Станке, ти чула ли си…?
Децата ѝ не ползваха този телефон: всички разговори плуваха по вълните на мобилните им устройства. Когато идваха, телефоните зачервяваха дългите им пръсти, лицата се заслепяваха от екрани. Георги, синът, понякога насред разговор се спираше Минута само и блъскаше нервно по синия си смартфон, докато внуката Божидара, кльощава като сиво котенце, не изпускаше телефона дори при ядене на баничка там се криели приятелства, игри, музика, чатове, уроци, тишина.
На Станка ѝ купиха старичък Нокия, когато получи първата си криза на кръвното за да можем да ти звъннем, каза Георги, а апаратът стърчеше като внезапна тревога от чантата между кърпички и опаковки от лимецени хлебчета. Понякога го забравяше да зареди, понякога така се вкопчваше в дъното на чантата, че изпускаше обаждания, после се ядосваше на липсата на сръчност повече, отколкото на годините.
Този ден, струваше ѝ се, я изненадваше като шепа дъжд през август закръглени седемдесет и пет. Отвътре се усещаше с десетина години по-малка, понякога даже с петнадесет. Само паспортът, скрит сред сметките за ток и парното с печата Ямболска област и кривия подпис до снимката като сянка на младостта не допускаше лъжа. Чай, радио, няколко уплахливи гимнастики движенията ги научи от медицинската сестра по Преспа. Салата с нарязани чушки, баничка, децата обещаха да дойдат към два. Всичко минаваше като сънищен ритуал денят се разгръщаше като бял лист.
Дори рожденият ѝ ден вече се обсъждаше не чрез телефон, а в някакъв семеен чат. Георги веднъж й прошепна: Всичко уреждаме с Милена по групата ни. Ще ти покажа, мамо. А после забрави. За нея думата чат звучеше като нещо далечно и смътно, свят от малки прозорци, пълен с букви, в който хората се крият зад маски на аватари.
Към два часа реалността плахо се счупи: първи влезе внукът Иван с огромен раница и слушалки около врата; зад него се плъзна Божидара, тиха като сянка под дъждовен мост, после Георги и снаха ѝ Милена с торби, миришещи на мекици и парфюм Роза от Казанлък. Стаята се изпълни с шум, с бърз и остър въздух, с нови непознати миризми.
Честит рожден ден, мамо! стисна я силно Георги, сякаш бързаше нанякъде другаде.
Подаръците захвърлиха на масата. Цветята влязоха във вазата на балкона. Божидара скокна: Какъв е паролът за Wi-Fi?. Георги рови из якето листче, диктуваше ѝ кода със странни букви и цифри. Станка се почувства като в мъгляв сън, където времето вече не тече по стария път, а свива зад ъгли, които не познава.
Бабо, защо не си в групата ни? подхвърли Иван, ритна обувките и се настани на масата с парче баничка.
Каква група? отвърна тя, побутвайки му кората. Една лента ми стига.
Милена се пресегна, погледна Георги, после заговори, сякаш подреждаше шах.
Затова всъщност, мамо… Имаме ти подарък. Специален.
Извадиха бяла кутия, загладена сребриста, от която по прозорците припламна светлина. Станка притихна. Усети онази болка от новото, която разтопява граници знаеше какво има вътре.
Смартфон, казва Георги, все едно обявява резултат от изпит. Не модерен, но приличен. Камера, интернет, всичко.
Защо? изтъня гласът ѝ, тя се стараеше да остане твърда.
Защо ли… Ще си говорим, ще пращаме снимки, има група семейна. Лесно ще видиш кога са лекарските прегледи… Всичко е в нета, мамо включи се Милена.
Аз и без него ще се оправя…
Видя как Георги едва не въздъхна шумно. Все ще забравиш къде е зелената слушалка. Болеше. Не беше само заради телефона.
Добре прошепна Станка, прегърна кутията. Както искате.
Наведени, разплетени сред стари и нови жестове, отвориха кутията. Пипаха уж като стара играчка от миналия живот. В ръцете ѝ сложиха тънък черен правоъгълник, гладък и хлъзгав, по лицето му танцуваше светлина. Без копчета. Страхът полазваше, някак като муха в буркан ще натисне нещо и ще събори къща.
Всичко е с пръст промълви Иван. Натискаш, държиш, провлачваш…
Екранът заискри разноцветни знаци, светове без граници. Станка потръпна. Това чудо сякаш я гледаше, чакаше пароли, буквички, нови заклинания.
Не се бой, бабче промълви Божидара, нежно. Всичко ще ти покажем. Само недей сама да пипаш, докато не ти обясним.
Тези думи пареха. Не пипай сама. Като на дете с чуплива ваза.
След обяда се преместиха в хола. Георги седна до нея, сложи смартфона в ръцете ѝ.
Гледай: това включва. Натискаш, държиш. Появява се картинка, после плъзваш екрана.
Толкова бързо обясняваше, че в съня ѝ думите се смесиха: бутон, заключване, плъзгач светът се разтегляше, бучеше като гълъб на покрива.
Почакай каза Станка, една по една, иначе ще забравя.
Ще свикнеш, няма страшно.
Тя поклати глава. Трябваше ѝ време, да преработи онова усещане, че вече светът е в телефона, а тя трябва да се пъхне набързо вътре.
До вечерта телефонът вече помнеше номерата на всички децата, Божидара, Иван, съседката Пенка Ламбова и д-р Делев от поликлиниката. Георги инсталира Вайбър, направи семеен чат, пусна голям шрифт. Светът се завихряше в буквички.
Ето го чата. Тук пишем. Георги пишеше скоропостижно. На екрана изскачаше съобщение Здравей, мамо, веднага след това Милена: Ура! Мама е с нас!, а Божидара рисуваше усмихнати чушки и неясни зайци.
А аз? Как пиша?
Тук натискаш сочеше Георги. Отваря се клавиатура. Или записваш с глас.
Опита. Пръстите трепереха: вместо благодаря излезе благодара, от което всички прихнаха да се смеят. Тя също се усмихна нервно, но все едно светът беше чужд и хлъзгав.
Като си тръгнаха, стана тихо. Довършеният кекс, цветята и бялата кутия останаха на масата. Телефонът лежеше екранът надолу сърдит или просто чужд. Тя внимателно го обърна, натисна както Георги каза. На екрана скочи снимка: цялото семейство от посрещането на Бабинден на Стара година, тя в синя рокля, в ъгъла, с повдигната вежда, сякаш тогава вече не беше сигурна мястото ѝ между своите.
Плъзна екрана. Символи блеснаха телефон, съобщения, фотоапарат, странни знаци. Не натискай нищо излишно. Но какво е излишно?
Остави апарата и отиде да мие чинии. Да посвикне първо той с кухнята ѝ.
На следващия ден сънят отново се разтича: тя се пробуди, погледна новия телефон. Сутрешният страх беше по-слаб. Това бе само предмет, нали? Някога се плашеше от микровълновата, после свикна.
Запари чай, седна, издърпа смартфона. Екранът светна пак снимката, пак семейството, отново е на ръба. Плъзна пръст, намери зелена слушалка нещо познато най-после натисна.
Списък: Георги, Милена, Божидара, Иван, Пенка Ламбова. Избира Георги. Натиска. Треперене, линии. Слага на ухото, както винаги.
Ало? гласът на Георги, озадачен. Мамо? Всичко наред?
Наред. Само проверявам. Стана.
Смях от другия край.
Браво, мамо. Ама по вайбър е безплатно!
Това как?
Ще ти покажа. Сега бързам.
Тя натисна червено. Сърцето туптеше като на градски пазар. Но сама! Без никой друг.
По-късно получи първо съобщение: Бабо, как си? Божидара. Празно поле. Тя го гледа дълго, после натисна. Клавиатура. Буквите бяха малки, но я чакаха. Промълви Добре съм. Пия чай, сгреши добре, не го поправи. Натисна изпращането.
Появи се нейното Добре съм. Пия чай. После Божидара с Страхотна си! Сама ли писа? и сърце.
Хвана се, че се усмихва. Сама. Думи полетяха там, където преди живееха само чужди лица.
Следобед дойде Пенка. Донесе сладко от смокини.
Чух, че ти подариха оня умен телефон… реди обувките си.
Смартфон каза Станка. Думата ѝ идваше нелепа, но я произнесе със задоволство.
И как е? засмя се Пенка.
Пищи само. Всичко е различно. Копчета няма.
Моят Иван иска да ми купи, ама аз ще си умра с тоя сочи стария телефон. Че ми е късно вече, Станке.
Късно боли. И на Станка й го беше казано. Но сега в стаята й имаше уред, който твърдеше обратното: не е късно. Можеш още нещо.
Георги звънна същата седмица. Записал я през интернет при д-р Делев. Станка се изуми.
През интернет? шепнеше.
През Електронно здраве. Всичко вече е там. Паролата е на листче под телефона.
Наистина листче с цифри и букви във Валидол-а. Тя го взе. Все едно рецепта уж ясно, уж неясно.
Ден по-късно натисна браузъра, намери с усилия буквите, две грешки, пак. Най-накрая, синьо поле, леки вълни и бутони.
Въведете потребителско име, прочете. Парола.
Първото влезе. Но с паролата се мъчеше. Букви, цифри, клавиатурата изчезваше, после пак се появяваше. Натисна не там, всичко изчезна. Изруга, колебливо.
Остави телефона. Взе стария и набра Георги.
Не става, Георги. Тези ваши пароли са куп нижки.
Недей така, мамо, кротко каза Георги. Ще дойда, ще ти покажа пак.
Все ти идваш. А после пак съм сама.
Пауза.
Разбирам, прошепна той. Ще пратя Иван да ти покаже. По-добре от мен е.
Съгласява се. Но затваря и знае без тях нищо не може. Бреме, олово.
Иван идва, събува се, сяда на дивана. Покажи какво не върви. Тя показва сайт, екрани.
Страх ме е, че ще объркам нещо признава тя.
Няма страшно, смее се. Ако сбъркаш, пак ще влезем.
Уверен, бърз, показва всички стъпки. Раздели, менюта, записване при лекар.
Ето ти записа. Ако не можеш, цъкаш пак, не е страшно.
А ако го изтрия? прошепва тя все още.
Случва се. За него не е проблем, за нея сън, във който врати се затварят сами.
След като си тръгна, стоя дълго със смартфона. Екранът светеше като странна луна, тестваше я езици, пароли, грешки, страшни съобщения.
След седмица случка с доктора. Буди се отпаднала, кръвното лудува. Прегледът трябва да е вдругиден. Иска да види часа. Влиза в сайта, раздел Записи името го няма.
Сърцето й хлътва. Може би е натиснала Откажи снощи? Сега трябва да иде пак в поликлиниката, с чакащи хора, тежък въздух. Предчувства паника.
Първият й порив е да звънне на Георги. Но работната седмица е важна. Представя си го намръщен. Срам.
Взема се в ръце. Спомня си има Иван, но и той има лекции. Не иска да пречи.
Поглежда телефона малък черен правоъгълник, и причина, и решение. Влиза сама. Менюта. Пръстите треперят клика правилно, записва се наново. Куп бутони, време, дата. Натиска Потвърдяване. Екранът мисли.
Успешно записване изписва апаратът. Името, датата редица букви от миналото ѝ. Гърдите ѝ леко олекват. Сама го направи.
Праща гласово съобщение в чата с д-р Делев: Добър ден, аз съм Станка Живкова. С кръвното съм, записах се за вдругиден сутринта, ако може погледнете, моля.
Секунди по-късно отговор: Виждам ви в системата. Ако се влоши викайте веднага.
Тя се отпуска. Написа в семейния чат: Сама се записах при лекар, по интернет. С грешка, няма значение.
Божидара първа: Уау, бабо, ти си по-яка от мен! После Милена: Гордея се с теб, мамо! Георги: Ето ти казах можеш!
Чете ги. Вътре усещането за брънка невидим конец между нея и тях. Може да го дръпне, да получи глас.
След прегледа решава време е за още. Божидара разказваше, че праща снимки на цветя, котета, ястия. Станка тайно завиждаше.
В един слънчев следобед, проблясващ сред покълнали доматени разсади на перваза, снима камерата: малките зелени стебла, лъчът светлина по масата. Снимката е мъглява, но прилична. Като нея малка, стрела към светлината. Качи я в чата. Моите домати растат.
Отговорите плющят: Божидара снима стаята си, Милена салата уча се от теб, Георги селфи: Мама с домати, аз с отчети, кой по-добре я кара?
Смееше се сама. Кухнята не изглеждаше пуста. Все едно седяха около масата всеки в своя град, всички близки.
Не всичко тръгваше гладко. Някога пращаше гласови случайно, където се чува как критикува новинарите. Всички се смееха, тя се смущаваше, после също се забавляваше.
Понякога бъркаше чатовете и вместо на Божидара, пишеше на всички. Иван пращаше инструкции, Божидара аз също не знам, Милена картинка: Мамо, ти си наш прогрес!
Движеше се бавно, страхуваше се от обновленията изглеждаха й като магии, които ще обърнат целия ѝ свят.
Всяка нова сутрин страхът намаляваше. Можеше да види автобусните разписания, времето, рецепти за кекс, какъвто правеше майка ѝ. Снимаше, чертаеше и пращаше рецептата.
Все по-малко гледаше към стария телефон на стената. Връзката вече не бяха само кабели, а нещо невидимо, из бутони и съобщения.
Една вечер, докато конете на здрача обикаляха Ямбол, гледаше семейния чат. Снимки, реплики споделени животи. Между тях и нейните снимки на разсада, гласови бележки, въпроси за лекарства…
В този сънлив миг осъзна, че вече не гледа през стъкло разбира може би една трета от иконките, няма смелост за смайли-фиуги, но на нейните думи се отговаря. Реакциите всяка равносилна на прегръдка.
Смартфонът тихо пропищя. Ново съобщение. Божидара: Бабо, утре имам класно, ще ти звънна после да се оплача, става ли?
Усмихна се, написа бавно: Звъни. Все слушам. Натисна изпрати.
Остави телефона до топлата чаша чай. В стаята бе меко, тишината вече не тежеше. Някъде там, между етажи и прозорци, я чакаха гласове. Не стана част от младежката гмеж, но си намери уютен ъгъл в този свят от екрани.
Допи чая, изгаси лампата и, тръгвайки към стаята, погледна смартфона малък черен правоъгълник, който вече беше нейна проходилка към близките. Ако поиска, знае ще протегне ръка и ще бъде на линия.
Това в съня ѝ бе достатъчно.
