– Майко, мила майко! Имаш си свой собствен дом, там живееш. Не идвай повече тук, освен ако не те поканим. Моята майка живее в малко уютно селце, край брега на река Искър. Зад двора започва гора и през сезона там се берат кошници с боровинки и гъби. Още от дете тичах с кошница по познатите поляни сред природата. Омъжих се за мой съученик, чиито родители са наблизо, от другата страна на улицата, но от техния двор няма път към реката и гората. Затова, когато се връщахме от града, винаги отседнахме при майка ми. Напоследък майка много се промени, дали от възраст, дали от ревност към съпруга ми, но нашите ваканции започнаха да се превръщат в кавги. В един момент започна да се кара и със свекърва ми за нищо и никакви причини, при което цялата улица чу взаимните упреци. Месец по-късно, след като всичко утихна, с мъжа ми взехме решение – да построим свой собствен дом, за да има къде да ходим и да не се карат хората. С парцела се занимавахме доста време, но накрая всичко се нареди. Свекърът и свекървата ентусиазирано ни помагаха, а свекърът беше постоянно на строежа. Само майка ми създаваше проблеми – идваше, критикуваше направеното и не ни оставяше на мира. Така строихме къща – кошмар. Година по-късно домът беше готов, надявахме се да се успокоим, но не стана така! Майка не се отказа от посещенията, упрекваше ни в егоизъм и че няма да дочака помощ. Пренебрегваше факта, че мъжът ми винаги прави всички мъжки ремонти на нейния двор – коси, поправя покрива и други. В един ден майка ми каза: – Защо изобщо идвате? Седите си в София, а като дойдете тук, парадирате с богатството си! Това беше последната капка за търпението на мъжа ми. Спокойно се обърна към тъщата, но в тона му имаше нещо, което я накара да отстъпи към вратата: – Какво, зетко…? – Нищо, мила майко! Имаш си собствен дом – живей там! Не идвай повече тук, освен ако не те поканим. Дай ни поне веднъж спокоен уикенд. Ако имаш нужда от помощ, обади се, ако има пожар, веднага ще дойдем! – Какъв пожар бе, какво говориш?! На тези думи мама почти изхвърча през вратата. Едва се сдържах да не се смея, гледайки как се оглежда и бързо се запътва към портата. Мъжът ми сви рамене: – Май се престарах с пожара… – Не, точно беше! Смяхме се заедно, припомняйки си предишната й физиономия. Оттогава в новия ни дом е спокойно. Майка ни не ни посещава, приема помощта от мъжа ми, но общува само с “да/не”. Сигурно още си спомня за пожара…

Нищо, майко мила! Имаш си собствена къща, нали? Там си живей. Недей да идваш повече тук, освен ако не те поканим.

Моята майка живееше в малко, уютно селце на брега на река Янтра. Зад двора ѝ започваше широк пояс от гора, а през лятото и есента беряхме там кошници с диви плодове и гъби. Още от дете тичах по познатите поляни с плетена кошница и се радвах на близостта с природата. Омъжих се за съученик Иван Петков чиито родители живееха също наблизо, но от отсрещната страна на главната улица, тяхната къща нямаше излаз до реката и гората. Така че когато се връщахме от столицата, винаги оставахме при майка ми.

С течение на времето майка ми се промени много, дали от възраст, дали от ревност към съпруга ми, но летните ни отпуски все по-често се превръщаха в спорове. Горчивината в дома растеше и мирното решаване на дребните разногласия ставаше невъзможно. Когато няколко пъти отсядахме в къщата на родителите на Иван, майка ми отново успя да предизвика кавга този път със сватята си за нещо несъществено. Свекървата ми, Филка, така се ядоса, че крещеше на висок глас цялата улица чу как двете си разменят стари обиди.

След месец, когато всички бяха поутихнали, аз и Иван решихме време е да построим наш дом. Така никой нямаше да се сърди, щяхме да си идваме свободно и да се чувстваме наистина като у дома.

Въпросът с парцела се реши трудно, но в крайна сметка намерихме подходящо място. Свекър и свекърва направо се въодушевиха и ни помогнаха с изграждането. Свекър ми, бай Георги, всеки ден беше на строежа, помагаше с всичко.

Проблеми създаваше само майка ми, Станка. Идваше, даваше съвети нескончаемо, критикуваше всичко вече направено и тук не ни даваше мира. Така строихме къщата кошмар беше.

Година по-късно всичко беше готово, надявахме се най-после да си починем, но не би! Майка ми не спря с посещенията, посочваше егоизма ни, твърдеше, че сме я изоставили и вече нямала кой да ѝ помогне. Не отчитайки фактът, че Иван винаги се грижеше за двора ѝ косеше, ремонтираше покрива и още какво ли не.

Един ден майка ми се обърна ядосано към нас:
Защо изобщо идвате? Стоите си в града, а като дойдете тук, само показвате с какво сте по-добре!
Тогава чашата на търпението на Иван преля. Спокойно пристъпи към нея, но в гласа му се усещаше твърдост, която накара майка да пристъпи към вратата.
Какво има, зетко?
Нищо, майко мила! Имаш си къща живей там. Недей да идваш повече тук, ако не те поканим. Дай ни поне един уикенд покой. Ако ти потрябваме, звънни ако има пожар, ще зарежем всичко и ще дойдем!
Какъв пожар, бе деца?!

Майка ми почти изхвърча през вратата. С мъка сдържах смеха си, гледайки как се озърта, докато бърза към портата. Иван вдигна ръце и се усмихна:
Извинявай, може малко прекалих с пожара
Не, беше съвсем на място!

Смеехме се дълго, спомняйки си изражението ѝ. Оттогава в новата ни къща цари спокойствие. Майка ни не ни навестява, приема помощта на Иван, но говори само с “да” и “не”. Сигурно още си спомня за пожара Или просто си е такава.