ЧАС ДА РАЗПЕРИ КРИЛЕ
Мамо, доведохме ти Яница, остана да си поиграе пред блока, гледай я! синът ми, Даниел, се обади по телефона. С Благовеста сме поканени на юбилей.
А Яница? Тя утре е на градина, нали? притесних се аз. А и се уговорих да ходя днес с Весела на вилата й.
Мамо, ти сериозно ли? Заради една твоя прищявка да не ходим на юбилей? Вече сме купили подарък, не се прави. Яница не е нужно да ходи на градина, гледай я у дома, пусни й анимации. Даниел тропкаше нервно по телефона. Ама каква градина? Утре е събота! Що ме объркваш? В неделя ще я вземем. Айде, затварям!
Не успях дори да кажа, че съм се уговорила тъкмо за неделя с приятелката ми, синът затвори рязко.
Мамо, дай пари! надникна в стаята по-малката ми дъщеря. Искаме с приятели да отидем на ескейп рум.
Миме, нямам в момента излишни пари. пресмятах набързо колко левчета имам кеш, колко са останали на картата и кога ще получа заплата. За лекарства съм отделила.
Както винаги! изпуфтя тя. Всички ще ходят, само аз ще кисна вкъщи.
Добре, Мими станах, а после веднага се сетих за внучката си, която беше пред блока. Изгледай през прозореца, че Яница играе навън. Проверѝ!
Я стига, нали не е малка знае си пътя, ще се прибере, промърмори дъщеря ми.
Не говори така! Тя е още мъничка. Аз ще проверя дали мога да ти дам за играта. Колко ти трябват?
Мими назова сумата. Преброих точно толкова бях отделила за хапчетата си за ставите. Трябваше да отложа. Какво пък толкова ще ме боли, ама свикнала съм вече. Важното е Мими да е доволна.
Гледа ли Яница? извиках аз.
Да, мамо, гледах. Там е, под прозореца.
В този момент внучката ми се катереше по една ръждясала пързалка. Подхлъзна се и падна тежко.
Май падна! спокойно каза Мими, наблюдавайки как Яница плаче долу.
Разлетях се по чехли и в халата по стълбите. Намерих я хлипаща, с ръчичка виснала от болка. Виках такси, та бързо до спешното. За щастие, снимките не показаха нищо счупено.
Натъртване, отсече лекарят.
Слава Богу, че няма счупване, въздъхнах облекчено, но все пак звъннах на Даниел.
Сине, Яница е с мен в спешното, но не се тревожете само натъртване, падна от пързалката.
Мамо, как може?! разкрещя се синът ми. Не може ли човек да ти повери дете?! На сто години веднъж излизаме…
Всичко е наред, почивайте си спокойно, опитвах се да запазя спокойствие, ама докторът в коридора от поклащане на глава щеше да я откърти. Даже не й сложиха бинт.
Добре, Даниел свали тона, ама повече от вкъщи да не мръднете.
Не успях да кажа дори, че имам билети за театъра, пак затвори телефона. Не посмях и да се обадя.
“Ще измисля нещо. До неделя има време”, мислех си.
У дома ме чакаше нацупена Мими.
Можеше поне да ми оставиш парите после си ходи където искаш! нахвърли се тя върху мен. Всички само мен чакат… Айде, бързо, че бързам!
Извадих всичкото кеш и й го подадох. Тя ги преброи и въздъхна недоволно:
Точно на стотинка! А ако искам кафе?
Миме, това е всичко! На картата имам само за билет до работата и обратно.
Можеше и пеша да походиш, изръмжа тя и излезе.
Бабо, гладна съм! напомни ми Яница, а аз бързо приготвих да я нахраня. Докато похапваше, гледах я, подпряна на юмрук: И моите деца като нея бяха мънички А сега какви големи станаха! Даниел вече е на тридесет. Уму не ми побира! Мими скоро става на осемнайсет… Трябва да ѝ направя хубав рожден ден.”
Сетих се за разговора с Даниел и неволно ми стана криво. “Веднъж на сто години си почивали!” Бе всеки уикенд ми натрисат детето, без да питат! Рядко ги виждам през седмицата, хич и през уикенда пак не са вкъщи.
Отдадох целия си живот на децата. Винаги за тях на себе си едва ли не нищо не оставях. Мъжът ми си тръгна заради друга жена още след като Даниел се ожени.
Едното дете на крака вдигнах, заяви ми тогава с куфара в ръка, второто ще се оправиш и сама. Ще давам издръжка до навършване на осемнайсет.
И хлопна вратата. Никога не разбрах какво сбърках. Не сме се карали, аз с децата се занимавах, той с неговото. Така си живеехме.
В събота трябваше да се извиня на приятелката си Весела:
Веси, съжалявам, доведоха ми Яница без предупреждение, няма да мога да дойда.
Ама как така без предупреждение? учудено и ядосано възкликна тя. Че ти нямаш ли личен живот? Това какъв егоизъм е?
Купили вече подарък, тръгнали на юбилей… опитах се да се оправдая.
А ти? Ти с мен си се уговорила! Месо съм наготвила за скарата, даже бутилка съм изстудила! Аз сама ли да ги ям и пия? Не ме интересува събирай си внучката, ела с нея! Ще си играе с котките, а ние ще разпускаме! Ще пратя такси, след петнайсет минути цъкайте пред входа!
Весела затвори. Нямаше как набързо стегнах Яница и тръгнахме.
На вилата беше чудно! Яница забрави и за ръката си гонеше котенца, правеше венчета от глухарчета, тичаше в градината и се радваше на живота.
Лидке, Весела нанизваше месо на шишовете и ме караше да се замисля, децата са ти се качили на главата. Мими на седемнайсет още, ама какви капризи! Кога за последно ходи на фризьор?
За какво? вдигнах рамене. У дома сама се подстригвам. Боята си я купувам, сама се боядисвам.
Весела направи класическо “лице-длан”.
А дрехи кога си купува последно?
Имам достатъчно, махнах с ръка. Шкафът ми е пълен.
Ама все дрехи от ония, дето си си ги купувала преди брака ти! Айде стига, време е да преосмислиш живота си и да вземеш решения. За нас! Весела вдигна чаши, напълни ги.
Нахранихме Яница, сложихме я да спи, а после си поговорихме дълго за мечтите от младостта, какво е станало и какво не, спомени само за семейство и деца. Ами, от семейството само спомен бе останал.
На другия ден, прегърна ме Весела на тръгване и смигна:
Не изоставяй мечтите!
Аз кимнах.
Вкъщи ни чакаха ядосани родители на Яница.
Мамо, ти луда ли си? Да мъкнеш болно дете някъде?! Даниел пенеше.
Не някъде, а на вилата на Весела, спокойно и оправдателно опитах да кажа.
Тате, мамо, там беше страхотно! опита се Яница да каже, но родителите й не я слушаха.
Госпожо Лидия, това е безотговорно! снахата ми на свой ред ме укори. Щяхме да откачим днес, като видяхме, че никой не е вкъщи!
Какво се тревожите? Ако имаше проблем, щях да се обадя, не разбирах агресията.
Не очаквах от теб, мамо! синът и снахата си грабнаха детето и тръшнаха вратата.
Ама и те са интересни! излезе Мими от стайната си. Вчера хал хабер им нямаше за тяхното собствено дете, а днес се изкарват голямата тревога.
Погледнах я. Тъкмо това мислех, ама не смеех да го кажа.
Как беше вчера? попитах я.
Ами, добре. После всички в кафето, а аз си тръгнах сама. Нали татко праща издръжка, къде ги даваш тези пари?
Как така, Мими? почуда репетитори, нов телефон, маркови дрехи! Не съм вярвала, че една тениска може да струва колкото колело!
Ти не разбираш от мода! махна с ръка и се прибра.
Минавайки покрай стаята й, дочух я да говори по телефона:
Не знам, прилича на клошарка дрехи като парцали, коса някакъв странен риж цвят, бретона е като на първолак, опашката … От нея ме е срам, не ме учудва защо татко я остави. Видях го с новата му красавица! Скоро рожденият ми ден, не знам как да искам. Ще почне пак: няма пари, за лекарства…
Не издържах повече. Едно запомних рождения ден на Мими.
“Как ще я оставя? Ще взема заем, но ще бъде празник, който ще помни!”
Рожден ден наближаваше. Взех пари назаем от Весела, скрих за какво са. Купих цветя, поръчах торта, сготвих салати, запекох пилешки бутчета с зеленчуци. В плик пъхнах три хиляди лева.
Сутринта Мими излезе в кухнята, а аз я посрещнах с цветя и плик.
Миме, честит рожден ден…
О, пликче! Колко има вътре? не дочака края ми, бръкна и преброи. Това ли е всичко?! Добре, че татко прати още, че като нищо щях да се изложа пред всички. Цветята във вазата, аз тръгвам!
Тя излезе, приказвайки вече по телефона:
Днес сме в кафето, пет часа събиране!
Миме, сготвих тук нещо, мислех, че ще поканиш приятелите си, тъжно казах.
Питал ли те е някой? Кой ти иска твоята пилешка манджа? Всички искат парти! изненада се тя. По-добре парите да беше дала!
Остави празния плик на масата и излезе.
Гледах цялата трапеза и гневът почна да набира сила. Сетих се за думите на Весела, за разговорите с децата, за отношението… Отидох пред огледалото.
На петдесет и две съм. А на какво приличам! За пръв път се видях отстрани: не лоша фигура скрита под размъкнати поли и пуловери, нула грим, изнемощяло лице, сенки под очите, коса като слама… “Баба Яга е стилна до мен. За какво? За претенции и неблагодарност? Никой не е попитал какво искам!”
Крачех из апартамента, кипех отвътре. Зарязах себе си заради всички, посветих се на децата, мъжът ми си тръгна, щото грижа и внимание не е получавал. А на мен кой какво даде?
И аз бих напуснала, ухилих се сама. Хванах телефона:
Весела, дай ми номера на твоя фризьор. И отиваме до магазина! От заплатата ще купувам, понеже още ти дължа за рождения ден, избърсах горчивата усмивка. Разказах ѝ за “подаръка” на Мими.
Считай, че това беше моят подарък за нея, засмя се Весела, а с теб ще обиколим всичко, за да не размислиш! Събирай се! Днес не празнува само тя, а и ти!
Почти веднага звънна синът ми.
Мамо, ще ти доведем Яница, Мими ни викна в кафето.
Няма да ме има, днес съм заета, отвърнах и затворих. Очите ми се напълниха със сълзи.
Ето така! Майка не е звана! Само я изцеждат за пари и да гледа внучката. А за празник без мен! сълзи вървяха по бузите ми. Сама съм си виновна.
Още един звън. Пак Даниел.
Мамо, къде ходиш сега? Вече сме тръгнали! Да не я водим Яница обратно?!
Където искате! Пита ли ме някой дали съм свободна?! Каква наглост! От сега винаги два дни по-рано казвате, ако ще оставяте Яница. Нямам нищо против детето, но имам и свой живот. Разбра ли?
Мълчеше напълно стъписан.
Чуваш ли? Разбра ли?!
Разбрах…, изсъска тихо.
Изключих. Този път аз!
На следващата сутрин Мими не позна мен майка си. Прибра се късно, вече спях. Сутринта, като излезе на кухнята, спря изумена пред непознатата жена с кафе.
Извинете! Мама къде е?
Няма я, отговорих.
Мамо?! Мими ахна.
Не, аз съм холограмата! А, и честит осемнайсти рожден ден! Издръжката приключи. Длъжна бях дотук. Ако запишеш университет, ще помагам материално. Забележи ще помагам. Но ако работиш, няма да те спирам. Даже може и квартира да си намериш, ставаш голяма. Време е да учиш самостоятелност!
Гледаше ме невярващо. Майката, дето винаги бе подтискана и уморена, седеше като царица с модерен костюм, нова прическа, лек грим, грейнали обеци.
Тръгвам на работа. Ще измиеш чиниите. Храна има за три дни. Тортата изяж си я. След работа отивам на вилата при Весела имам празник: децата пораснаха! Свободен живот от чисто нов лист!
Мими гледаше през прозореца как стройна жена на токчета, с походка на орлица, прелетя над локвата и леко се скри зад ъгъла. Дъщеря ми мислеше, че ще омекна и ще върна стария образ, но на мен повече ми харесваше тази нова Лидия горда жена, разперила криле към новия живот.
В тая история научих нещо важно: Ако себе си забравиш, ако не уважаваш своите мечти и радост, никой няма да го направи вместо теб. За да обичаш и даваш, първо трябва да се грижиш за себе си. Само така можеш наистина да обичаш и другите.
