Това вече сме го преживявали – Виж каква красота намерих! – Вера измъкна от торбата кутия с гирлянда и я разклати пред носа на Кирил. Мъжът се откъсна от телефона, погледна бегло опаковката. – Ъхъм. – Какво значи “ъхъм”? Това е „роса“! Представяш ли си как ще стои на елхата? Направо магия. Като капчици светлина! В интернет видях – хората качват снимки, направо ти спира дъхът. Вера вече виждаше хола им: приглушена светлина, меки отблясъци от стотици малки лампички, аромат на мандарини и бор. Идеалната новогодишна вечер. Точно този уют, който тя толкова се стараеше да създаде в този апартамент. Кирил пак се втренчи в екрана. – Е, купила си, купила… Вера примирено въздъхна, но не каза нищо. Добре. Важното е крайният резултат. Елхата вече бе в ъгъла, чакайки украсата. Вера разопакова гирляндата, а тънките медни жички със светодиоди се разрошиха между пръстите ѝ. Красота. Оставаше само внимателно да обвие всяко клонче. – Кир, помогни, моля ти се? Една не мога. Мъжът с въздишка остави телефона и стана от дивана. Движеше се тежко, сякаш го молеха не да окачи гирлянда, а да разтовари ТИР с тухли. – Дръж тук, аз ще почна отдолу – нареди Вера. Първите двайсетина минути всичко вървеше горе-долу гладко. Вера с усърдие подреждаше жицата между игличките, внимаваше лампичките да са равномерно разпределени. Кирил държеше елхата и подаваше следващия участък. – Вера, още колко? Уморих се… – Потрай още малко. Но „малко“ се проточи доста… Гирляндата се заплиташе, лампичките се събираха на куп, налагаше се непрекъснато да преподрежда. Вера искаше да е съвършено, а това отнемаше време. Кирил започна демонстративно да гледа часовника и да въздиша. Първо тайно, после съвсем явно. – Вери, вече час се мъчим с това… – И какво? – Нищо. Просто казвам. Вера стисна устни. Не се ядосвай, каза си. Не сега. – Помогни по-добре тук да опънем. Кирил издърпа жицата рязко и цял участък, който Вера тъкмо беше подредила, увисна настрани. – Внимавай! – Ама внимавам. – Това ли е внимателно? Развали всичко! Половин час го подреждах този клон! – Половин час за един клон? – изсмя се Кирил. – Дай ти пинсета да ти дам – за бижутерска точност ли? Вера замълча. Преподреди го. Продължи нататък. Но след още четирийсет минути търпението на Кирил изчезна окончателно… – Айде, кажи ми, – отдалечи се от елхата, скръсти ръце, – защо изобщо губим време с тази глупост? – Не е глупост. – Я стига. Гирлянда като гирлянда. Можеше просто да я метнем и точка. Вера се обърна бавно към него. В гърдите ѝ започна да се надига нещо топло и бодливо. – Просто да я метнем, – повтори тя. – Ясно. – Какво? Има по-важни неща от лампички по клоните. – Като какви? Да лежиш на дивана? Да цъкаш във Facebook? Кирил се намръщи. – Вера, не започвай. – Не, кажи ми – какви са тези важни неща! Щото аз не помня ти някога да си проявил интерес към нещо тук. Ти нищо не искаш, освен ядене, сън и телевизия! – Не е вярно. – Вярно е! Аз се старая, измислям нещо, искам да ни е красиво, уютно, по човешки. А на теб не ти пука! Изобщо не ти пука, Кирил! – Скандал ли ще правиш за една гирлянда, сериозно? – Скандал правя, защото се държиш с мен като с мебел! С моите желания, с моя труд! – Какъв труд? Жичка по клончета да редиш? Вера, това е безумие. Хората са готови за десет минути. – Хората ценят жените си! Оттам избухна всичко. Вера дори не разбра кога от устата ѝ се изляха натрупаните обиди – за чорапите по пода, за мръсната чиния в мивката, за забравения рожден ден миналата година. Кирил отвръщаше, защитаваше се, изреждаше свои упреци: нейното вечно недоволство, критики, невъзможността просто да си починеш вкъщи. Гирляндата „роса“ остана увиснала накриво – половината равна, другата усукана, единият край направо клюмнал. Елхата стоеше насред скандала им – нелепа и тъжна. В един момент двамата замълчаха. Не защото се бяха сдобрили, а просто защото вече нямаше сили. – Повече не мога, – каза Вера и се прибра в спалнята. Вратата се затвори тихо, без демонстративно тряскане. За тряскане нямаше сили. Там тя извади пътната чанта. – Отивам при нашите, – каза тя на мъжа си, докато тъпчеше пуловер вътре. Кирил го прие с учуден поглед. – За уикенда? – Засега да. – Кога ще се върнеш? – Не знам. Не я попита защо, не опита да я спре. Само гледаше как тя прибира нещата си. – Добре, – каза накрая. – Добре, – повтори Вера. …Събота и неделя беше при родителите си, игнорирайки редките съобщения от Кирил. „Как си?“ – пиука телефонът. Вера погледна дисплея и го остави. „Да се чуем?“ – дойде друго на вечерта. И него остави без отговор. Нека помисли. Нека поне малко побъде сам и разбере какво е да си сам в мълчаливия им апартамент. …В неделя Вера се срещна с Лена и Оксана в кафето на площад „Славейков“. Уютно местенце с меки диванчета и ухание на канела – перфектната атмосфера за споделяне. – И ми вика: глупост, хората слагат гирлянда за десет минути! – Вера отпи от лате-то си. – Представяте ли си? Лена и Оксана си размениха многозначителен поглед. – Верче, – Лена се наведе по-близо, в очите ѝ проблесна нещо остро, – ти осъзнаваш, че това е само началото, нали? – Какво имаш предвид? – Днес подценява гирляндата, утре – теб самата. Оксана закима толкова ентусиазирано, че обеците й зазвънтяха. – Моят бивш точно така почна. С подробности. Накрая се оказа, че изобщо не му пука за нищо, освен за собствения си комфорт. – Мъжете не се променят, – постанови Лена с апломб. – Закон на природата. Може да се бориш цял живот – все тая. Вера въртеше чашата. Нещо в този разговор я дразнеше. Неочаквано… – Момичета, но това е просто скарване… – Просто скарване? – Оксана дори се засмя. – Верче, осъзнай! Това е аларма. Първа, но не и последна. Това вече сме го преживявали. – Именно, – подкрепи Лена. – Помисли сериозно. Защо да държиш на нещо, което е обречено? Вера вдигна поглед и внезапно забеляза – в очите на двете ѝ приятелки се мержелееше особена искра. Не съчувствие. Не тревога. Нещо друго. Вълнение? Злорадство? Скрито удовлетворение? Лена и Оксана и двете бяха минали през развод. Сега живееха сами, с котки и безкрайни сериали. И сега, гледайки ги, Вера осъзна: не искат да помогнат. Искат да я привлекат в техния клуб. – Благодаря за съветите, момичета, – Вера се усмихна. – Ще помисля. Но мислеше вече за друго. …Понеделникът се влачеше ужасно. Вечерта Вера седеше в метрото, гледаше отражението си в тъмния прозорец и не знаеше какво я чака вкъщи. Ключът прещракна в ключалката. Вера отвори вратата… И се вкамени. От хола се носеше мекa светлина. Стотици мънички лампички блестяха по елхата – равномерно, красиво, перфектно. Гирляндата „роса“ обгръщаше всяко клонче тъкмо така, както Вера си мечтаеше. Магията, за която бленуваше, най-после изпълни жилището им. Кирил излезе от спалнята. Лицето му виновно, ръцете неумело висящи до тялото. – Вера… – Ти ли го направи? – Ми… да. Преправях три пъти, честно. Беше си трудно. Вера мълчеше. Гледаше него. Елхата. После пак него. – Прости ми, – Кирил пристъпи напред. – Много сгреших. Ти искаше да е красиво, а аз… държах се ужасно… – Кирил… – Почакай, остави ме да кажа. Ходих при мама уикенда. Тя ми… отвори очите. Обясни ми, че за теб значи много да създадеш уют. Че имаш нужда аз да виждам и ценя това. А аз… не го оцених. Извинявай. Вера усети сълзи в очите. – Галина Иванова ти каза всичко това? – Да. И още доста. Че дребните неща са важни. И че аз те наранявам, без да осъзнавам. Сълзите тръгнаха от само себе си. Вера не ги спря. Кирил я прегърна – силно, истински. – Липсваше ми, – прошепна ѝ в косите. – Тези дни без теб… много ми беше зле. – И на мен, – прошепна тя. Стояха дълго в тишина. Елхата сякаш ги обгръщаше в топлите си отблясъци. …Новата година посрещнаха заедно. Шампанско, руско салата, мандарини и онази гирлянда „роса“, която най-накрая светеше така, както Вера мечтаеше. Бой на часовника, звън на чаши, целувка до елхата. – Честита нова година, – прегърна я Кирил. – Честита нова година, – усмихна се Вера. Когато Лена и Оксана чуха за примирието им, поздравленията им прозвучаха толкова фалшиво, че Вера едва не се разсмя в слушалката. „Радваме се за теб,“ – промърмори Лена. „Дано наистина се промени,“ – добави Оксана, с явен подтекст „няма да се промени“. Вера затвори и повече не позвъни. Изведнъж бе ясно: някои приятелки могат да съчувстват само на чуждото нещастие – радостта ги плаши. По-лесно е да съжаляваш, да кимаш съчувствено и да си гледаш своето. За щастието трябват други хора. Твоите хора…