– Ало, Велислава Маринова, къде сте? Обещахте да дойдете да гледате децата… Чакаме ви вече цял час! Ирена нервно погледна часовника, докато говореше с майката на съпруга си.
– Ирена, кръвното ми се вдигна, зле се чувствам… Няма да дойда… гласът на Велислава Маринова бе нарочно слаб и угрижен.
– Кръвното се е вдигнало? Но вие по принцип имате ниско, всеки лекар го знае. Пак ли ни баламосвате? Аз и Станимир така и така рядко ходим някъде, а сега пак ни разваляте плановете! Просто нямам думи…
Ирена ядосано затвори телефона и го тресна на масата. Дългоочакваната им вечеря в хубав ресторант със съпруга ú се проваляше заради поредната непредсказуема постъпка от свекърва ú. Напоследък все повече вършеше такива номера ту не идвала на време, ту изчезвала по спешна работа, ту просто отказваше да гледа внуците.
– Какво пак стана? Станимир, носещ тригодишния им син на ръце, влезе в кухнята и погледна жена си с въпрос.
Ирена въздъхна, успокои се и отвърна примирено:
– Твоята майка пак не може да дойде. Казала, че ú е зле кръвното.
– Кръвното? изненада се мъжът ú. А сега какво ще правим? Резервацията ни е направена…
И двамата бяха готови, Станимир с костюм, Ирена с красива рокля. Но нямаше как да тръгнат тригодишният син и седемгодишната им дъщеря още не можеха да останат сами.
– Нямам идея… Може би да помолим съседката?
– Леля Мария? Пак? Тя и миналия, и по-миналия път гледа децата. А и по принцип често им отделя внимание. Не можем вечно нея да молим. Не е редно…
– Мамо, баба ще дойде ли? изтича към кухнята Ани.
– Не, баба я боли главата, не се чувства добре.
– Пак ли? Да не ú трябва лекар?
– И аз така си мислех, усмихна се Ирена и прегърна дъщеря си. Искате ли да стоите довечера при леля Мария?
– Добре! зарадвана кимна малката, която винаги обичаше да ходи при добрата съседка.
Мария Димитрова нямаше деца и внуци и влага цялата си обич в тези две малки същества. Често дори сама питаше Ирена и Станимир да ú водят децата, но на семейството не им беше удобно винаги да ú се натрапват.
– Ооо, златни сте ми! леля Мария разперваше ръце с усмивка, когато отвори вратата им. Влизайте, хайде!
– Благодарим ви много, Ирена погледна жената с искрена признателност.
Мария настани децата с играчки, които пазеше само за тях, а самата тя се обърна усмихната към Ирена:
– Благодаря ви аз! С децата душата ми се съживява. Аз живея сама, а с тях се чувствам нужна. Не може да си представите колко много значи това за мен!
Ирена кимна разбираше напълно съседката си. Но не можеше да разбере свекърва си. И тя живееше сама. Мъжът ú отдавна беше напуснал и оставил големия апартамент в Младост. Но Велислава Маринова пак не се стремеше да поддържа близост с малкото роднини, които ú бяха останали. Явно такъв човек беше саможива.
– Добре, лельо Мария, аз изтичвам, резервацията ни е за седем. Довечера ще си прибера децата.
– Добре, скъпа жената ú махна с ръка и се усмихна топло.
Ирена бързо слезе и Станимир вече я чакаше на прага.
– Как мина?
– Както винаги леля Мария е щастлива с нашите хлапета, отговори Ирена и не пропусна да жегне: За разлика от твоята майка.
Станимир въздъхна, наблюдавайки как жена му облича палтото си.
– Аз не мога да я разбера. Всичко ú е все едно и за нас, и за децата ни.
– Добре, че имаме леля Мария.
Погледите им се срещнаха и Ирена се усмихна:
– Хайде, нека не си разваляме вечерта. Очаква ни хубава вечеря, малко тишина свобода!
– Дааа, засмя се и Станимир.
Вечерта им беше чудесна. Спокойни и усмихнати се прибраха у дома, а и децата с леля Мария бяха весели. Жената помоли пак да ú ги доведат скоро.
– Това можем да го уредим, засмя се Ирена, докато взимаше спящото момченце. Свекървата ми не се натиска да прекарва време с тях.
– Жалко е, въздъхна леля Мария, погалвайки главата на заспалото дете. Толкова мили деца имате…
– Благодаря ви, Ирена се изчерви от удоволствие.
– Хайде да ви държа вратата Мария Димитрова ú помогна да излезе.
Следващите дни минаха спокойно, макар и с обичайния домакински въртележ. Станимир бе заминал в командировка. Една вечер позвъняха. Ирена изненадано отвори не очакваше никого.
На прага стоеше свекърва ú. Велислава Маринова се промуши безцеремонно вътре.
Добър ден, г-жо Маринова едва се насили Ирена да спази приличието.
И на теб, отвърна сухо жената.
В коридора впери поглед в снахата и строго попита:
С кого оставихте внуците ми? Знам, че онзи ден бяхте в ресторант. Да не сте ги оставили сами?
Какво говорите, разбира се, че не! възмути се Ирена. С тях бе съседката ни. И ако трябва да съм честна това си беше лично наше решение.
Наше решение… Тези деца са ми внуци!
Докато ни потрябва помощ, не си спомняте! А после искате сметка.
Не съм длъжна да гледам децата ви!
Щом не сте длъжна моля, не се намесвайте! Обещавате, после се отказвате и разваляте всички планове! Да не ме поучавате като малко дете.
Значи аз ви преча, и затова децата ви са кой знае с кого!
Ирена присви очи и спокойно отвърна:
Да, пречите ни. И нашите деца не се лутат, а са с прекрасна жена, която искрено ги обича. По-добре се държи с тях от собствената им баба.
Лицето на Велислава Маринова побеля от гняв, когато към тях изтича Ани:
– Здравей, бабо! Най-накрая дойде!
– Здравей, слънчице, смутено я целуна свекървата. Как си?
– Добре! Утре в училище имаме празник. Ще дойдеш ли? Или пак ще си болна? Да не ти се обадя един лекар?
Ирена едва не се разсмя на реакцията на жената.
– Ани, здрав съм. Не трябва ми болница.
– Тогава защо не ни гледаш, като обеща? Чакахме те! С леля Мария също беше хубаво четеше ни приказки!
– Ани, иди при брат си, не го оставяй сам, намеси се Ирена.
– Добре, бабо, чао! Ела пак! обърна се и хукна към детската стая.
Велислава Маринова погледна укорително снахата, която едва се сдържаше да не избухне в смях.
Казали сте нещо на детето, нали? Умишлено!
Не сме, отвърна Ирена, децата сами разбират повече, отколкото очакваме. Бързо схващат кой ги обича.
Значи с тази Мария им е по-добре, отколкото с мен?
По-често я виждат от вас, тихо рече Ирена.
Велислава Маринова замълча и бързо излезе с вдигната глава.
Чак тогава Ирена избухна в смях. Ани, без да се усети, каза всичко, което Ирена мислеше. И за болницата, и за леля Мария. Нека сега види, струват ли си постоянните ú откази”, помисли си Ирена.
Вечерта разказа всичко по телефона на Станимир, който се засмя на глас:
– Ани е страхотна, каза той. Тя най-добре може да постави майка ми на място.
– Е, мисля, че май ти се засегна.
– Може, но да се замисли да ни отдели малко от ценното си време… Добре че имаме леля Мария!
– Наистина, тя го заслужава. Знам какво ú носят нашите деца радост и топлина.
– Трябва да ú благодарим по някакъв начин, каза Ирена.
– Да, макар че не знам какво. Може би нещо, което ще ú хареса.
– Утре ще я питам, реши Ирена. Исках да направим изненада, но по-добре да поговорим с нея.
– Добре, съгласи се мъжът ú.
На другия ден, оставяйки децата при Станимир, Ирена позвъни на вратата на леля Мария.
– Добър ден, лельо Мария, по един повод идвам.
– Влез, Ирена, посрещна я сърдечно жената. Но като разбра за какво става дума, веднага отказа: Ирена, не си и помисляй! Нищо не ми трябва! Само от време на време ми оставяйте децата. Не можеш да си представиш как оживявам, когато тичат наоколо.
– Наистина ли? Ирена се поколеба. Ако някога имате нужда от помощ, не се колебайте да ни потърсите. Станимир също иска да напълни с нещо хубаво сърцето ви.
– Благодаря ви, Ирена, усмихна се леля Мария. Но нищо не ми трябва. Само ми давайте радостта да бъда с внуците ви за мен това е най-голямата благодарност.
– Може тогава вие да идвате у нас, накрая се престраши Ирена, да пиете кафе, да седите при нас, както искате.
– Ще дойда, разбира се, Мария Димитрова сияеща се усмихна. Ще идвам често…
…Хората се срещат по различни причини. Понякога съдбата ни слага до съвсем чужди хора, които стават по-близки от роднините ни. Такива хора са роднини не по кръв, а по сърце и това е истинският смисъл на семейството. Гарванът си намира другар, а човекът сродна душа. Важно е да ценим тези хора и да не ги приемаме за даденост.
