Мамо, не искам да ходя при баба! извика малката Велислава, на седем години, опитвайки се да се измъкне от ръцете на майка си. Тя не ме обича! Само чичо Михаил ѝ е любимец!
Велислава, недей да измисляш отвърна Цветелина изморено, докато закопчава якето на дъщеря си. Баба обича всичките си внуци еднакво.
Не е вярно! тропна твърдо Велислава. Вчера даде сладолед на Владимир, синът на леля Ваня, а на мен нищо не даде!
Може би си била с болно гърло? опита се да обясни Цветелина.
Не! Просто не ме обича, защото не съм дете на сина ѝ!
Цветелина замръзна с четка за коса в ръка. Как едно седемгодишно дете знае такива неща? Кой ѝ го беше казал?
Велислава, кой ти каза това?
Никой отвърна момичето, взирайки се през прозореца. Аз сама разбрах. Владимир казва, че неговият и моят татко са братя. А пък знам, че моят не е истинският ми татко. Истинският ми живее далече.
Сърцето на Цветелина се сви. Тя седна до дъщеря си на дивана.
Велислава, чуй ме внимателно. Татко Иван ти е истински баща. Той много те обича, гледа те откакто беше на две години. И баба Мария също много те обича.
А защо все казва хубави неща за Владимир, а на мен се кара? очите на Велислава се изпълниха със сълзи.
Цветелина премълча. Велислава беше права. Свекърва ѝ наистина се държеше различно с Велислава и Владимира, сина на най-големия ѝ син.
Мамо, закъсняваме влезе Иван в стаята. Велислава, обличай се по-бързо, баба ще ни чака.
Не искам да ходя! разплака се отново Велислава. Тя не ме обича!
Иван изгледа жена си учудено.
Какво става?
Ще ти кажа после прошепна Цветелина. Велислава, хайде, тръгваме всички заедно.
Тръгнаха мълчаливо през централния парк. Велислава неохотно вървеше след тях и от време на време подсмърчаше. Иван носеше торба с покупки за майка си, а Цветелина размишляваше мълчаливо за предстоящата визита.
Мария винаги е била трудна жена. Когато Иван я запозна със Светелина и малката Велислава, свекърва ѝ ги прие хладно.
Какво ще правиш с дете, което не е твое? казваше тя на сина си. Намери си свястно момиче и си направи деца.
Но Иван беше упорит. Обичаше Цветелина и Велислава като свое дете. Ожени се за майка ѝ, осинови момичето официално и ѝ даде своята фамилия.
Мария прие, но никога не заобича Велислава като внучка. Особено след като по-големият ѝ син Димитър ѝ подари истински внук Владимир.
Вкъщи ли си? попита Иван, почуквайки на вратата.
Тук съм, тук съм отвърна отвътре глас. Влизайте.
Мария отвори и прегърна сина си.
Ах, Иване, колко ми липсваш! целуна го и помаха на Цветелина. Здравей, Цветелина.
Здравей, госпожо Мария.
А къде ми е внучката? забеляза тя Велислава, която се криеше зад баща си.
Тук съм промълви момичето.
Влизайте, сядай те поведе ги Мария към хола. Как сте? Иване, отслабнал ли си?
Нее, мамо, добре съм изсмя се той. Цветелина готви чудесно.
Браво, браво. А Велислава как е в училище? Оценките?
Добре съм измънка момичето.
Велислава, говори на баба си възпитано смъмри я Цветелина.
Остави я махна с ръка Мария. Децата са такива. Владимир изкара двойка по математика вчера. Димитър цял следобед му помагаше да учи.
Велислава само шестици има по математика похвали се Иван.
Много хубаво суховато я похвали бабата. Димитър каза, че идват с Владимир. Сигурно ви липсва чичо му.
Цветелина видя как лицето на Велислава помръква. Тя знаеше, че Мария се радва повече на посещенията на единия внук, отколкото на другия.
Мамо, помниш ли когато идвахме с Велислава миналия месец? попита Иван. Тя ти рецитира стихотворение.
Помня кимна Мария. Беше хубаво.
Да ти кажа ли друго? неуверено попита Велислава.
Кажи, разбира се.
Момичето застана в средата на хола и започна да рецитира пролетно стихотворение. Цветелина виждаше усилията, желанието й да се хареса.
Браво ръкопляска сдържано бабата. А сега иди да си измиеш ръцете, сядаме да обядваме.
Велислава се подчини, а Цветелина остана да помага в кухнята.
Госпожо Мария, може ли да поговорим? прошепна.
За какво?
За Велислава. Тя усеща, че се държите с нея различно.
Свекървата тръшна чиния на масата.
Не знам какво имаш предвид.
Знаете. Децата усещат всичко. Днес плака, че не иска да идва.
Какво лошо ѝ правя? извърна се Мария. Храня я, поканих ви.
Но тя усеща разликата. Когато Владимир идва целувате го, прегръщате го, подаръци му носите. С Велислава сте студена.
Защото не е моя! изпусна се бабата. Не съм я родила! Има си баба. Тя да си я гледа!
Госпожо Мария, Велислава не е виновна, че не е дъщеря на Иван. Тя ви е внучка вече пет години. Той я е осиновил, дала ѝ е името си.
Това са само документи изсумтя тя. Кръвта вода не става. Владимир е мой внук, а тя… тя е като кръщелница.
Цветелина преглътна на горчиво.
Значи никога няма да обичате дъщеря ми?
Защо да я обичам? Като си родите ваше дете, тогава ще говорим.
Точно тогава Велислава влезе в кухнята.
Мамо, защо баба казва, че съм кръщелница? Аз съм внучка!
Цветелина разбра, че е чула всичко. Мария се изчерви.
Велислава, иди при татко си помоли я Цветелина.
Не искам! Искам да знам защо баба не ме обича!
Велислава, харесвам те опита се Мария.
Лъжа! Нарекохте ме кръщелница! Аз съм дете на татко Иван!
Момичето изскочи от кухнята, плачейки. Цветелина стрелна ядосан поглед към свекърва си и тръгна след дъщеря си.
В хола Велислава седеше до Иван, ридаеща. Той й галеше косата с объркана физиономия.
Какво стана?
Майка ти нарече Велислава кръщелница каза Цветелина студено. И не го крие.
Иван побледня.
Мамо, вярно ли е?
Мария се показа от кухнята засрамено.
Сине, не исках… Такова стана.
Бабата каза, че не й съм внучка хълцаше Велислава. Че имам друга баба.
Иван стана. Цветелина видя как му трепери челюстта.
Мамо, как можа?
Сине, аз само…
Само какво…
В края, след много сълзи и дълъг разговор, баба Мария прегърна Велислава и й обеща, че ще я обича като истинска внучка, а от този ден момичето вече никога не се чувства само в семейството.
Вторият шанс има своята стойност: Малката Бети и битката за любовта на баба й между истинските и „приемените“ внуци в едно българско семейство
