Казвам се Марин. Честно казано, смятам се за истински късметлия ожених се за момичето, което обичах още от ученическите си години. Със Стела бяхме заедно от малки, а когато ме взеха в казармата, тя ме изчака вярно. Щом се прибрах, се оженихме, без да се замисляме много.
Първият ни син, Борислав, се роди почти веднага след сватбата. След три години се появи и вторият ни син, Симеон. Но през цялото време мечтаех само за едно дъщеря. Още когато Стела беше бременна с Борислав, на всички им казвах, че много искам да имам момиче. Хората се чудеха, защото в България повечето мъже се радват повече на момчета, но при мен беше обратното.
Животът ни вървеше добре, децата растяха здрави. Една вечер Стела ме изненада: “Марине, пак съм бременна.” Не го очаквахме, но се зарадвах страшно много, защото се надявах, че този път съдбата ще ми подари момиченце.
Сигурен съм, че третият ще е дъщеря!
И аз така го чувствам! усмихна се тя.
И майка ми, и свеки твърдяха по корема й, че този път ще имаме момиченце, а дори ехографът потвърди същото. Всички с трепет чакахме новината. Синовете ми измислиха и име за бъдещата си сестричка Бояна.
Дойде денят Стела започна да ражда, откарах я с ладата до Майчин дом в Пловдив. Не мигнах цяла нощ и се въртях в леглото от притеснение. Рано сутринта се обадих в болницата съобщиха ми, че се е родил син, 3 килограма и 200 грама, 54 сантиметра.
Стоях със слушалката на ухото, зашеметен. Всички бяхме подготвени за момиче. Питах се как е възможно дори ехографист да сбърка така. Когато успях да чуя гласа на Стела, едва я попитах:
Да не би да си изневерила?
Какви ги говориш, бе, Марине? Какво ти е на акъла?
Очаквахме момиче…
Полудял си! Сложи край на разговора.
След няколко дни я прибрах с бебето вкъщи. Тя разопакова одеялото, а аз за първи път наистина погледнах този мъничък човек, който така имаше нужда от грижите ни. В един миг забравих всичко и просто го обикнах безкрайно. Нарекохме го Атанас. С времето забелязах нещо изобщо не приличаше на мен, беше копие на Стела, докато двамата му братя бяха досущ мои.
Минаха години. Един ден чух майка ми и свекърва ми да си шушукат на двора как Атанас приличал досущ на техния съсед Георги.
Видя ли, че Атанас начисто взе чертите на Георги от третия етаж?
Почувствах се зле. Отидох най-просто при жена си:
Стела, сигурна ли си, че аз съм бащата на Атанас?
Стига, Марине! Докога ще ме унижаваш?! Обиди ме ужасно!
Просто искам да знам… Все пак веднъж Георги те закара от работа…
Закара ме, но бях бременна вече! Пак повръщах, а носех две торби. Какъв е проблемът?
Просто Атанас изобщо не прилича на мен!
Скарахме се. Тя беше много наранена. Реших, че няма как, трябва да направим ДНК тест, но Стела категорично отказа. След две седмици изведнъж се съгласи, но каза, че след това ще се разведе с мен. Реших, че е много ядосана, но продължих да настоявам.
Междувременно се засекох с Георги на двора. Внимателно го разгледах на 35, още ерген. Опитах се да намеря прилика между него и сина ми, но осъзнах, че и той няма нищо общо с него.
Върнах се вкъщи, Атанас подскочи на коленете ми и ми заговори с детски ентусиазъм. За пръв път усетих топлота и мир в сърцето си. Наистина ли се държа като пълен глупак? За какво са ми всички тези изследвания? Това е моят син, усетих го с душата си.
Взех го на ръце, отидох в спалнята и казах на Стела:
Няма да правим тест!
Как няма! ядоса се тя. Бях готова на всичко само и само да разбереш истината.
Вече знам истината. Не ми трябва тест.
Цяла седмица й се извинявах, че съм могъл да помисля дори за изневяра. Стела ми прости. Децата пораснаха. Най-големият син се ожени и ни направи дядо и баба на прекрасно внуче най-сетне момиченце. Вече знаех, че ще я обичам безкрайно, както обичах и тримата си синове.
Научих, че бащинството не се измерва с прилики, а с любовта и грижата към децата. Вярвам, че семейното щастие идва не от кръвта, а от топлината и обичта между нас.
