В леко осветена лаборатория в Института по електроника при БАН, София, д-р Веселин Димитров нервно въртеше химикалка между пръстите си, докато гледаше изпитателно младата си колежка Цветелина Георгиева. На масата пред тях лежеше малка кутийка отвътре проблясваше чифт ултратънки контактни лещи, които щяха да променят живота на всички българи и не само.
“Цвети, осъзнаваш ли какво направихме?”, прошепна Веселин, очите му влажни от вълнение. Пръстите му леко докоснаха полупрозрачната пластинка на лещата. “Това, което държим, ще даде на хората нощно зрение, без тежките уреди или осветители.”
Цветелина се усмихна, сякаш вижда за първи път изгрева над Рила. “От сега нататък, никой няма да се страхува да върви по тъмните улици в квартал Младост, дори и по време на авария със спрян ток Ще виждаш всичко, все едно е посред бял ден.”
Тези контактни лещи използваха наноматериали, дело на българските учени, които можеха да прихващат инфрачервени лъчи и да ги превръщат във видими образи директно върху ретината на окото. Забравете едрата апаратура това беше истинско сливане между човешкото и машината, без да се нарушава естествената свобода на движение.
Градът щеше да се измени. Пожарникарите в Бургас, миньорите в Перник, планинските спасители в Пирин всички те щяха да имат нови възможности. Родителите, които се прибират късно вечер през парка Заимов, вече няма да се тревожат за сигурността си. Бездомните кучета по улиците на Пловдив ще могат да се придвижват невидими за опасностите на нощта Човек и природа започваха нов диалог в уютния здрач.
“Погледни напред, Цвети,” прошепна Веселин. “Представи си утрото, когато всеки ще може да купи тези лещи за по-малко от петдесет лева. Ще научим хората да не се страхуват от тъмнината. Ще разкрием мистериите на нощта докъдето стига погледът на един българин.”
Аплодисментите в лабораторията отекнаха мощно. Българската инженерна мисъл бе преминала още една граница. И някъде зад прозореца, в тъмата на софийската нощ, жълтата луна се усмихна, сякаш одобряваше началото на тази нова ера.






