Сцена след седемдесетте
Когато в коридора затътри прахосмукачка и колелетата на количката с вечерята изтракаха, Анета Георгиева вече бе седнала на леглото си в мекия халат и гледаше роклята, внимателно разстлана върху покривалото. Тъмносиня, с малки пайети по деколтето, тя изглеждаше чужда на фона на старческата стая в дома за възрастни като костюм забравен в актьорска гримьорна.
Погледна стенния часовник над вратата оставаха двайсет минути до вечеря, а до идването на доброволците два часа. На шкафчето премигваше стар мобилен телефон с големи бутони, но никой не позвъня. Няма нужда, напомни си тя. Днес и без това имаше твърде много суетене.
В коридора надникна сестра с небесносиня престилка.
Госпожа Георгиева усмихна се тя, ще идвате ли на концерта довечера? Доброволците обещаха хоро.
Хоро повтори Анета и кимна. То къде другаде да съм.
Медицинската остави след себе си аромат на белина и нещо сладко от кухнята. Вратата се затвори и стаята потъна в тишина. Съседката ѝ по легло, Стефана Димитрова, спеше обърната към стената, със слушалка в ухото. От нея се процеждаше тих мъжки глас, сякаш водещ на радио.
Анета докосна роклята. Платът беше хладен. Беше я донесла, когато дъщеря ѝ я настани тук, почти преди година. Тогава си мислеше, че може да потрябва на нечий юбилей, може за Коледа. После я прибра в гардероба и спря да мисли за нея.
Извикаха за вечеря. Анета сгъна роклята, затвори гардероба и задържа ръката си върху дръжката за миг. В огледалото разпозна лицето си познато, упорито, с тънки устни и очи, леко подчеркнати с молив. Навикът остана, и тук.
Айде, че компотът ще изстине! дочу се отвън глас.
Анета преметна жилетката си и излезе.
Столовата беше почти пълна. На дългите маси седяха мъже и жени на различна възраст някои с анцузи, други в ризи и вратовръзка. По стените висяха изрязани снежинки, закрепени с тиксо, а едра цветна гирлянда мигаше неравномерно, сякаш уморена.
Анета, тук! помаха ѝ Тамара Кирилова бивша счетоводителка, сега всезнайка по игри и клюки.
Анета седна до нея. На масата вече бяха сложили чиниите с варена елда и кюфтета, филии хляб в метална кошница и кана с яркочервен компот от шипки.
Чу ли? наведе се заговорнически Тамара. Пак ще идват тия с китарите. Както миналата година.
Харесваше ми. обади се високият, кльощав Георги Лалов с бастун. Само все едни и същи песни. И Калинката, и Девойко, мари хубава.
Е, така им е най-лесно сви рамене Анета. Тяхна си програма.
Думата програма се изплъзна уверено, професионално. Кога ли и тя имаше програми Вечер на българския шлагер, Носталгия, Филмови песни. Знаеше кога да се усмихне, кога да спре думите, кога да разпери ръце. Светлините заслепяваха, залата мълчеше, тя излизаше и знаеше: тази вечер пак ще стане.
Програма презрително отбеляза Тамара. Аз искам моята Момина сълза да изпеят. Миналата година им писах, кимаха, и толкова.
Напиши им списък посъветва Георги. Млади са, все им е тая кое ще свирят.
А ти, Анета обърна се Тамара, няма ли да пееш? На сестрата казах, че нашата артистка е тук.
Анета сграбчи вилицата по-силно, отколкото беше нужно.
Достатъчно съм пяла тихо отговори тя.
Е, моля ти се не отстъпваше Тамара. По телевизора те гледах! В салона, като даваха стари концерти. В пайети…
В миналия век пресече я Анета. И телевизорът украсява живота.
Усети познатото вътрешно напрежение. Тук тя беше просто Анета Георгиева от стая шест. Помагаше да пишат молби, да носят дрехи в пералното, обясняваше как се звъни в регистратурата. Сестрата често ѝ поверяваше да подреди обявите листчетата да са под прав ъгъл. Удобно. Без афиши, без очаквания.
След вечерята всички се събраха в салона. Там вече беше сложена изкуствената елха леко наклонена, с ангел от памук на върха. Пера от стари гирлянди и миналогодишни топки се клатеха машинално от течението. Телевизорът показваше новините.
Утре обяви главната сестра, плясвайки с ръце, идват доброволците. Ще имаме концерт и поздравления. Да довършим украсяването. Който има сили, да помага.
Няколко обитатели се изправиха и приближиха кутията с играчки. Анета остана на стола. Ако станеше, щяха да я издигнат в център: Анета, ти имаш вкус, ти ще кажеш къде е хубаво. Не ѝ се искаше да води. Не й се искаше да чува очакване в чуждите гласове.
А защо само ще гледаме как ни пеят, ще си тръгнат и толкова? обади се Георги, опрян на бастуна.
Главната сестра се усмихна уморено:
Знаеш, нямаме време. Персоналът работи, не може да се пробва.
А ние сами не се отказваше Георги. Имаме таланти. Тамара стихове, Анета певица.
Погледите се обърнаха към Анета. Почувства как лицето й пламти.
Аз няма да пея веднага каза тя. Гласът вече не е същият.
Предостатъчен е гласът обади се от другия край малката, суха Златка Иванова, бивша учителка. Чух те как пееше в банята.
Анета стисна устни. Наистина понякога си тананикаше тихо, почти шепнешком, стари шансони, някой куплет от Обич на Паша Христова.
Така побърза да приключи главната сестра, ако искате, подгответе нещо. Утре, преди доброволците, ще направим наш концерт, за половин час. Но без караници, моля!
Салонът зажужа. Някой предлага песен за елхата, друг коледен анекдот. Тамара тупна Анета по ръката.
Виждаш ли? Официално ти разрешиха. Ти си ни нужна.
На сцената няма да изляза повтори Анета. Но ще помагам: текстове, ред на номерата, музика.
Без теб не е същото въздъхна Тамара, но вече спореше със Златка коя песен да подхванат първо.
Анета се изправи и тихо се измъкна в коридора. Там цареше здрач. Два фикуса мъкнеха листата си на перваза, до пластмасов снежен човек с избледнял шал. Анета спря до прозореца. Навън, зад металната решетка, снегът тихо валеше. Колите долу бяха затрупани до бронята. Там, на покрива на близкия блок, мигаха светлини.
Спомни си сцената. Не голямата, със симфонията, а читалището в крайната махала. Там беше мирис на прах и грим. Излизаше пред хора, които се прибираха след работа пееше за любов, за пътя, за младостта. Ръкопляскаха, някой подвикваше. Мислеше, че ще е завинаги така. После промяна, закрити салони, други времена. Остана училищни тържества, сватби. После просто спряха да я търсят.
Вашето време мина каза й някога млад режисьор с учтива усмивка. Други лица трябват сега.
Тази фраза заседна в главата ѝ после тя самата я повтаряше тихо. По-лесно бе. Не трябваше да чакаш, не се страхуваш от отказ.
Върна се в стаята именно когато раздаваха вечерните лекарства. Стефана вече бе будна:
Чухте ли утре празник! Аз казах, че ще рецитирам стих за зимата.
Добре кимна Анета.
А ти ще пееш ли?
Не.
Жалко. Красив глас имаш. Не както ония младите. Само крещят.
Анета легна, обърна се към стената и угаси нощната лампа. В тъмното се чуваше кашляне, далечен звън на количка. Опита се да мисли за друго, но в ума кръжаха стари мелодии и гледките от залата тази вечер.
Сутринта бе както винаги ставане, гимнастика за подвижните, закуска. На каша бяха сложили по едно късче масло. Някой бе получил колет раздаваше мандарини щедро. Телевизорът въртеше клипове с Джана Бергендорф.
След визитацията сестрата пак ги събра в салона.
Кой ще участва днес, решавайте. Доброволците идват в шест, нашият концерт е от пет. Имаме един час.
Аз съм първа! вдигна ръка Златка. Трябва да започна с Ботев.
Аз ще пея! извика Любка от другия ъгъл, бивша медсестра. Бяла тишина.
Аз ще рецитирам смешки! обяви Тамара.
А аз започна Георги, но погледна към Анета. Ами тук имаме човек, който знае организацията.
Погледите пак се обърнаха към нея.
Няма да изляза на сцената повтори твърде механично. Но да подредя списък, да няма бъркотия.
Записа на листче, въздъхна и стана.
Добре, първо стихче, после песен, след това смешки Кой още?
Аз ще разкажа приказка изписка жената с шапка, която всички наричаха Баба Марийка. За зайчето.
Записах.
Подреждаше, съветваше, обясняваше как да държат микрофон. В очите на хората проблесна истински хъс. Спориха кой да е водещ. Накрая Златка настоя, че умее артистично да представя.
Анета взе я настрана Тамара, само една песен. За себе си.
Страх ме е излезе от Анета неочаквано.
Тамара зяпна учудено.
Че от какво?
Че ще се проваля. Че ще забравя думите. Че ще застане тишина
И какво толкова? Ние сме си нашите хора. Не сме жури. Аз също треперя ами да забравя римата?
Анета искаше да възрази, но думите й заседнаха. За Тамара сцената бе забава, за самата нея съдба. Грешката навремето костваше послушание и работа. Тук не гонят, но навикът да бъде безупречна не бе изчезнал.
Ще помисля избяга с отговора.
Влезе в стаята, затвори. Извади тъмносинята рокля. Закачи я на стола и се загледа. Свали я отново. Сърцето ѝ чукаше като преди първа изява.
До обед помагаше на другите. Със Стефана повториха стихчето, с Баба Марийка приказката, премахваха излишните изречения. Любка не намираше палежа Анета й подаде няколко тона:
Така. По-ниско.
Като диригент си възхити се Любка. А ти ще пееш ли?
После отклони разговора Анета.
Следобед влезе млада доброволка с пуловер с елени.
Здравейте! усмихна се тя. Аз съм Катя. С момчетата сме ви подготвили програма и състезания. Вие си почивайте, ние ще се погрижим.
А ние си имаме свой концерт! гордо докладва Георги.
Наистина ли? Чудесно! Ама само да не се уморите. На тази възраст вече не ви е до концерти! прозвуча почти като шега.
Но Анета усети нещо тежко в думите на вашата възраст вече не ви е до това. Сякаш постави финална точка.
Я стига намеси се Тамара, този път тихо. Ние още можем…
Катя се засмя, обеща микрофони и излетя. В салона замълчаха.
Чу ли? прошепна Георги. Не ви е до това!
Глупости каза Тамара, макар гласът ѝ да потрепери.
Анета видя ясно вечерта: младите бодри, с китари, ще изпеят, ще дадат подаръци, ще направят снимка и ще си тръгнат към истинските празници. А те с елхата, телевизора, таблетките на шкафчето, и още с онова не ви е до това в ушите.
Върна се и седна. Роклята отново бе на стола явно сама я беше извадила, докато мислеше. Пръстите ѝ трепереха, докато разкопчаваше ципа.
Ще я облечеш ли? тихо попита Стефана, влизайки.
Може и да я облека.
Облечи я каза сериозно Стефана. Като те гледам така, ми става по-добре. Като че ли животът не е свършил напълно.
Думите я разтърсиха повече от казаното от доброволката. Не е свършил. Анета въздъхна и се изправи.
Ще помогнеш с ципа? попита.
Роклята стоеше малко по-широко, но красива, леко звънка от пайетите. В огледалото на шкафа се отрази жена със сребрист кок, източени рамене и блясък на деколтето. Не тази от афишите. Друга, но жива.
Прекрасна! искрено каза Стефана. Като по телевизора.
Стига с телевизора засмя се Анета. Помогни ми с червилото, ръцете треперят.
Двете се заеха с несесера, смеейки се, когато червилото кривваше. В коридора вече канеха за репетиция.
В салона микрофонът бе вързан към колоните. Златка стискаше стихче, Тамара оправяше цветен шал.
А-ха! възкликна Тамара като зърна Анета. Сега вече няма как да избягаш!
Ще видим усмихна се Анета, разбирайки, че страхът и някаква тихо радост се смесват вътре.
Започна репетицията. Първа Златка. На третия ред забрави и започна отначало. Никой не се засмя помагаха ѝ. Любка обърка припева, Анета прошепваше сравнително точно до нея и тя се улови в тона.
А ти? попита Георги, като свършиха всички. Твой ред.
Анета се изправи пред микрофона. Сърцето туптеше в гърлото. Хвана стойката, за да скрие треперенето.
Не знам Може би романса Не пилей момко, младини.
А, о, добра! одобри някой.
Затвори очи и остави думите да изплуват. Гласът се надигна неуверено, малко треперещ. На втория куплет накъса нотата. Спря.
Не мога.
Можеш твърдо подкрепи Златка. Пак!
Ще почакаме! добави Георги.
Анета пое дъх, започна отново. Този път не напъваше за височини, пееше като разказ, по-тихо, истински. Гласът пак трепереше, но настъпи тишина. Дори телевизорът бе заглушен.
Когато завърши, настъпи миг мълчание. После Тамара ръкопляска първа, последваха я всички.
Ех, жива песен! каза някой.
Анета се отдръпна от микрофона. В гърдите ѝ тежеше не болка, а солено, странно облекчение. Не беше съвършено. Но беше истинско.
А сега готови ли сме за вечерта? провикна се главната сестра.
Готови! отвърнаха гласове.
До пет салонът се преобрази. На масата чинии с бисквити и мандарини. Елхата, накъдрена с гирлянди, на върха звезда от картон. Седяха по креслата: кой в рокля, костюм или просто в чиста риза.
Започваме! обяви Златка, ставайки с листчето. Скъпи приятели…
Още на второто изречение се обърка, закачи погледа си и продължи. Никой не я гледаше косо. Всички се усмихваха. Празникът беше далеч от строгите сценарии в театрите, които помнеше Анета. Нямаше перфекционизъм, но имаше топлина.
Стихове, песни, приказката за зайчето което намери елхата, смешки на Тамара, от които дори най-мълчаливите се разсмяха, Бяла тишина, която Любка постоянно объркваше.
А сега обяви Златка Анета Георгиева!
В салона замря всичко. Анета усети как се изпотиха дланите ѝ. Изправи се тежко, краката като олово. Тръгна.
Аз… започна, но гласът секна. Страшно й беше, въпреки че срещу нея бяха десетина познати лица, не хиляди в залата. Но страхът беше същият.
Пей, Анета тихо я подкрепи Стефана на първия ред. Всички сме тук.
Анета взе микрофона. Промъкна се мисълта на тази възраст вече не ви е до това. И изведнъж ѝ се стори, че точно сега точно това трябва. Защото друг път може да няма.
Избра не романса, а неочаквано стъпка в простата зимна песен Зимна вечер. Гласът пак подведе на една-две ноти, но тя не спря. В салона припяха няколко души. После още няколко. Скоро половината зала пя с нея не винаги точно, някои дори фалшиво, но шумно и сърдечно.
Анета усети, че не младостта се връща, а слисаното в нея чувство, че трябва да бъде малка и невидима, изчезва. Гледаше хората пред себе си и виждаше не публика, а своите тези, с които дели чай, сън и разговор. А те гледаха не някогашната артистка, а просто Анета.
Когато песента свърши, ръкоплясканията бяха силни. Някой дори извика Браво!. Тя се поклони леко както някога, и неочаквано се разсмя смях искрен, почти по детски.
Още една! настоя Тамара.
Достатъчно за днес поклати глава Анета.
Върна се на мястото си, сърцето още биеше, но вече не от страх. Стефана сграбчи неусетно ръката ѝ.
Благодаря прошепна.
В шест дойдоха доброволците с китари, колонки и кутии с подаръци. Влязоха шумно в салона, Катя огледа и издигна вежди.
Леле! Вие вече празнувате!
Репетирахме! гордо заяви Георги. Имаме си програма!
Чудесно! искрено се зарадва Катя. Тогава ще се включим и ние.
Пяха, играха конкурси, млади и стари, с бастуни и на патерици. В един момент доброволка предложи Анета дуо. Тя отказа, но този път без раздразнение:
Следващия път. Днес вече пях.
Катя се усмихна, не настоява.
След края на концерта, след снимките и благодарностите, Анета излезе на коридора. Там бе тихо. Далеч се чуваха гласове и музика.
Подпря се на прозореца. Навън снегът валеше. Осветената улица и паркираните коли бяха бели. Колата на доброволците потегляше.
Анета докосна студения перваз. В отражението видя себе си в синята рокля, с малко размазано червило и блясък по деколтето. Не звезда, не легенда на сцената. Просто жена, с която тази вечер можеше да излезе пред хора.
Изпита лека умора, не от онези, които те приковават, а приятна като след добре свършена работа. До ушите ѝ долетя глас:
Госпожо Георгиева, къде сте? Без вас спорят коя песен да правим за Старата нова година!
Обърна се. Тамара стоеше на прага, зачервена, шалът й хлътнал на една страна.
Идвам! каза Анета и още веднъж се обърна към снега навън.
Колата на доброволците бе вече далече. Тя се обърна към светлината на салона. Там я чакаха други вечери с репетиции, с песни и препирни за реда и изпълненията.
За миг ѝ стана спокойно, защото знаеше: ако поискат отново певица, тя вече няма да се крие. Може и да сбърка, може и да забрави, но ще излезе отново.
Това беше достатъчно, за да бъде новата година тук не просто дата в календара, а нещо свое, живо като глас, вече не млад, но все още звучащ.
