Седем дни до…
Понеделник вечер. В Севлиево пак спряха топлата вода. Не в целия град само на няколко блока около пазара но се говореше така, сякаш са пресушили Янтра. На щанда за хляб се караха, на опашката за мандарини се обсъждаше кой е по-потърпевш, в автобуса спореха чии тръби са по-стари. Сняг нямаше, асфалтът беше лъскав и мокър, а лампичките над “Цар Освободител”, закачени твърде рано, изглеждаха някак не на място.
Станка Георгиева затвори вратата на щанда си след последната клиентка и с усилие потърка кръста си. В отдела “Трико” беше задушно, макар през пукнатината между дограмата и подпрозореца да се усещаше хлад. По закачалките висяха пуловери с елени, топли чорапи, пижами с “Честита Нова година” и още някакви жаргонни надписи, чието значение Станка не разбираше. Лампата над касата премигваше едно тихо, дразнещо жужене, почти като вятър в комин.
Оставаха двайсет минути до края на работното време. Вече наум броеше оборота и си представяше как вкъщи ще пусне чайника, ще седне до прозореца и ще се обади на сина си. Не бяха говорили почти две седмици откакто се скараха за пари и неговата нова работа. Каза ѝ, че вече няма как да помага имал заем за панелката, трябвало да мисли за бъдещето. Тя отвърна остро, после още по-остро. Сега номерът в телефона стоеше под “чужд”.
Вратата изскърца отново. Влезе жена с дебело яке, една кучешка копчета липсваше.
Един чифт чорапи, ако може изтърка рамото си с ръка. За мъжа ми. Само с едни ходи.
Мъжете са все така усмихна се сухо Станка, професионално. Ето, вълнените са на промоция.
Докато жената ровеше опаковките, телефонът в джоба на престилката зажужа. Станка го извади, погледна непознат номер с габровски код.
Вземете тези каза на жената почти на автопилот. Много ги търсят.
Жената кимна, бръкна за портмонето. Апарата продължи да вибрира.
Извинете ме промърмори Станка. Само за секунда.
Отдалечи се, натисна зелената слушалка.
Ало?
Добър вечер… неуверен мъжки глас. Това… това ли е магазинът “Трико” на пазара?
Да каза тя изненадано. На линия съм.
Аз… преди седмица купих пуловер от вас. Син, с ромбчета. Казаха ми, че може да го сменя, ако не стане. Ама… май съм сбъркал цифра в номера. Вие ли сте или е грешка?
Станка се огледа. На щанда лежаха сини пуловери с ромбчета, прилежно подредени.
Имаме такива каза тя. Може би сте уцелили номера.
Вярно ли? гласът стана по-ведър. Гледам, на касовата бележка има петно, та си мислех седмица или единица.
Заповядайте утре каза тя. Работим до шест. Ще видим какво можем да направим.
Благодаря! въздъхна той. А жена ми я е срам да признае, че не е улучила номера.
Станка затвори, прибра телефона. След като затвори последната клиентка, дълго гледа дисплея. Наби номера на сина си, задържа над зеления бутон, но пак прибра телефона. “Утре каза си, утре ще има време.”
В същото време по “Раковски” покрай пазара бавно лазеше автобус номер 3. Водачът, Николай Петров, псуваше тихичко на спирката до аптеката някой бе спрял стар “Опел”, блокирал цялото платно. Пътниците мърмореха, някой гласно четеше разписанието, сякаш от това нещо ще се промени.
Видя ви ги, хвърли към салона Николай, натискайки съединителя. Не карам от вчера.
Петдесет и седем годишен, той знаеше всичките дупки по линията си така добре, както бенките по ръцете си. Знаеше къде “подскача”, къде асфалтът подгизва и къде зиме заледява. Тази година зимата закъсняваше и Николай понякога се ловеше, че му липсва вече този сняг не задръстванията и студа, а мекото светене на фенерите в плътта на сугробите.
Следващата спирка качва се жена с шапка с пискюл и търговска торбичка “Магазин при Мария”. Подир нея тийнейджър със слушалки, а после възрастен мъж с бастун.
Моля, таксата за билета обяви Николай с навик.
Стотинки и банкноти запрепускаха от ръка на ръка. Някой доближи карта до терминала. Мирише на мандарини и мокри дрехи. Радиото пращи, опитва се да улови новогодишна песен.
Шофьора, до гарата ще стигнеш ли? викна някой отзад.
Стигаме, отвърна Николай. До край.
Улови се, че повтаря думи отдавна починалия си партньор. Партньора го няма инсулт, две години вече. Оттогава Николай мълчи повече. Жена му го чака у дома живеят повече като съквартиранти. Дъщеря му звъни рядко от Пловдив, говори на бегом; той кима на телефона, все едно тя може да го види.
На светофара до пощата панелният му телефон премигна. Съобщение от диспечера: “Утре от 7 ново разписание. Минавай да вземеш копие.” Николай въздъхна. Ново разписание още по-рано ставане. И без друго разкъсан сън. Понякога се буди нощем и си мисли, че всичко е временно, че ще намери нещо ново съвсем скоро. Сетне си спомня възрастта, кредитите, лекарствата за жената и мислите утихват сами.
На спирка “Библиотека” качи още една жена със чанта на рамо. Видя ѝ лицето, но веднага не можа да си спомни откъде я знае. Тя се спря пред валидатора, дръпна портмонето, вдигна поглед и също се вцепени.
Кольо? прошепна.
Той мигна.
Таня? изтърва, но веднага съжали прозвуча прекалено изненадано.
Еха, не сме се виждали отдавна усмихна се тя, подавайки купюра. Мислех, че караш в другия край на града.
Преместиха ме отвърна той. От първи числа. Засега.
Таня се дръпна в дъното. Беше му първата съпруга. Разделиха се преди двайсет години, дъщеря им тогава беше на десет. После всеки заживя своя живот, виждаха се само по рожден дни на детето, и то рядко. Сега ето, библиотека, автобус, краят на декември.
Дръжте се здраво обади се през микрофона уж към всички, но повече към нея. Пътят е хлъзгав.
Пътят беше просто мокър, не и заледен. Но така беше по-лесно, отколкото да каже нещо истинско.
В градската библиотека, към която пътуваше Таня, вече украсяваха елхата. Стажантки от педагогическата подреждаха старата украса, лепяха брокат по таблото, окачваха хартиени снежинки от миналата година.
Таня Стефанова, ръководител на абонаментния отдел, хвърли чантата на стола и съблече палтото си.
О, Таня Стефанова, в точния момент сте! обади се колежка. Голям проблем… Компютърът замръзна, а върнатите книги чакат.
Веднага гледам каза Таня, минавайки зад гишето.
Екранът действително беше син. Натисна няколко копчета, стартира наново. Докато системата се възстановяваше, погледна полицата с върнати. Там между книгите зърна тънък зелен том с нещо бяло вътре.
Това? попита.
Върнаха я днес без читателска карта, сви рамене колежката. Каза, че бърза. Записах името му на бележка, ама някъде я замъкнаха с другите хартии.
Таня отвори томчето. Вътре стара снимка: момче на осем, на шейна, до него мъж с плетена шапка, усмихва се в камерата. Зад тях купчини сняг над коленете. Снимката претрита по ъглите.
Вгледа се в лицето на мъжа нещо вътре в нея трепна. Усмивката позната. Приличаше на Кольо, когато бе още весел, бе лека душа. Но не беше той, разбира се просто прилика.
Интересно промърмори. Дали някой ще си потърси…
Може да не е усетил предположи колежката. Или умишлено е оставил.
Таня прибра снимката обратно, внимателно, да не се нагърчи, и сложи книгата отделно. Вечерта се кани да разчисти масата си, да изрови листчето с името. Едно усещане я глождеше все едно тази снимка някак си е за нея. Отрече го, макар че ѝ се искаше да вярва.
Междувременно в града хората говореха за друго. В местната група “Севлиево Днес” някой написа, че в автобус 3 са забравили пакет с подаръци. В пакета детски играчки, топли ръкавици и картичка без подпис. Шофьорът го оставил в парка на едно момче, което после се оказало синът на жената, която търсела пакета. Хората спореха, разказваха, добавяха детайли.
Николай четеше всичко това нощем, на дивана. Наистина беше намерил пакета през деня на последната седалка. Видя играчките, реши да занесе пакета на диспечера, но в парка го заговори момченце с тънко яке.
Чичо, вие Дядо Коледа чакате ли? попита то, заглеждайки пакета.
А ти? отвърна Николай.
Момчето сви рамене.
Мама казва, че Дядо Коледа е зает. Много работа има.
Николай протегна пакета.
Дръж. Кажи на мама, че всичко е намерено.
Момчето учудено пое, благодари и хукна. Едва вечерта Николай се усети, че май е дал чужда вещ. В групата после писаха, че всичко се е оправило момчето било “читаво”. Усмихна се “читаво момче, крив шофьор”. По-леко му стана.
На следващия ден в отдела влезе мъж със старо яке и найлонов плик.
Вие ли ми вдигнахте вчера телефона? попита Станка.
Аз кимна той. Ето го пуловерът, жена ми вика, че е къс. На мен уж
Тя разгъна, прецени наистина, ръкавите скъсени.
Ще го сменим, каза. Имам още един, по-голям.
Докато преравяше кашона, мъжът оглеждаше сергията.
Топло ви е тук… Топла вода има ли?
Вчера я спираха, отвърна. Но у нас има бойлер.
Късмет! въздъхна. При нас пускат и спират. Жена ми се ядосва нова година без топла вода все едно не е празник.
Намери по-големия пуловер, подаде му. Той благодари, извади сгънато листче.
Аз… работя в поддръжката. Вчера като ми вдигнахте, ехото беше силно. После проверих апаратът ви е стар. Ако пожелаете, мога да помогна с нов за малко пари.
Тя погледна номерът, кратка бележка: “Телефон. Магазин на пазара”. Отгоре: “Проба, ехо потвърдено.”
Благодаря, каза тя. Ще помисля.
Тази вечер дълго разлистваше бележката. После набра сина си и, преди да се разколебае, натисна “обаждане”.
Ало, ма? чу веднага.
Аз съм каза Станка. Как си ти?
Кратка пауза.
Горе-долу, отвърна той. Все работя. Ти?
И аз така, усмихна се. Чуй, проблем с телефона… Казаха, че трябва нов. Разбираш ли ги тези неща?
Той стана по-отзивчив, обяснява, препоръча тариф, модели. Тя слушаше, питаше понякога глупости, понякога просто мълчеше, наслаждавайки се на нормалния му тон. Изведнъж той каза:
Мамо, извинявай за парите… тогава се изнервих. Недей да се сърдиш, моля.
Тя пое дълбоко въздух.
И аз … казах много призна. Съжалявам.
На третия ден тъмни облаци най-сетне докараха сняг над Севлиево. Сутринта беше сива, наобяд хванаха първите парцали. Лепяха се по покривите, дърветата, табелата “Пазар”, където “А”-то не свети отдавна.
На спирка “Библиотека” хората се скупчиха, забили рамене, скрити в шалове. Автобусът закъснява с десет минути. Някой вече набира жалба, но от завоя се показа жълтото купе.
Най-сетне! подмигна мъж с шапка.
Николай отвори врати. Сред качващите се беше и Таня. Седна по-близо до кабината.
Здравей, каза, докато ѝ вземаше парите.
Здравейте, отвърна почти смутено.
Автобусът тръгна. Снегът се хлъзгаше по стъклото, чистачките го бутнаха встрани.
Намерих снимка вчера обади се Таня, свеждайки лице. В библиотеката, момче на шейна и мъж май е снимано във вашия двор. Сняг до колената.
Зимите бяха други навремето… отвърна той.
Помислих си, дано някой да си я потърси… Сигурно е скъп спомен за някого.
Кимна, не намери какво да каже. В главата му изплува снимка на собствената му дъщеря от детството зима в Балкана, шейни, чорапи на снежинка Стои някъде забутана при документите.
Ако желаеш, ще сложа обява предложи Таня. Че сме намерили снимката. Да не би някой да се обади.
Направи, каза. Хората понякога забравят какво са имали.
Погледна я по-внимателно.
Ти как си? тихо.
Работя усмихна се. А ти?
И аз. Ето, заваляха грижи, но на децата радост…
Засмяха се. В салона някой каза, че пак спирали топлата вода. Друг веднага: “Това е шанс да се закалим!”
В библиотеката телефонът звънна. Таня Стефанова се обади.
Градската библиотека, слушам.
Добър ден… женски глас, развълнуван. Върнах книга вчера, а днес се сетих, че съм забравила снимка вътре. Мъжът и синът ми са на нея. Не сте ли намирали?
Таня се усмихна, непоказно.
Имаме я каза. Заповядайте.
Ох, благодаря ви! почти издиша жената. Обърнах го вкъщи… Това е единствената им обща снимка. Мъжът ми почина миналата година…
Когато тя дойде невисока, с тъмно палто, червен шал пое снимката премислено, сякаш я държи за пръв и последен път.
Мислех, че е свършено каза. Като втори път да загубя всичко…
Понякога нещо се връща каза Таня. Дори когато си мислим, че е изчезнало.
Жената кимна, бършейки очите. На изпроводяк остави малка кутия шоколад.
Честита Нова година каза. Спасихте ми празника.
Таня я гледа докато излезе, мислейки си колко необясними са нещата. Ако не бе забавила вчера, ако не бе преместила книгата, снимката можеше да се изгуби. А не се изгуби.
Вечерта, на четвъртия ден, градът бе друг. Сняг застла дворовете, стълбищата станаха хлъзгави, а на пазара продавачите нареждаха щайгите с мандарини директно в снега. Над павилионите висяха неравно мигащи лампички, пак носещи усещане за празник.
Станка вървеше към вкъщи с торба. В нея дрънна буркан зелен грах. Спря до будката за банички, взе една със зеле, разчупи я на улицата. Топлото тесто я сгря.
Телефонът отново вибрира пак непознат, пак габровски код.
Ало? каза тя.
Здравейте… извинявайте, май грешка стана. Дадоха ми този номер като на сина на майстор по дограмата. А вие…
Аз съм продавачка заинтригувано отвърна Станка. На дрехи.
Ох, извинявайте! жената се разсмя. Сигурно съм объркала цифра. Просто казаха, че бързо работи, а у нас духа много.
Навсякъде духа каза Станка. Зимата дойде.
Жената въздъхна.
Да, майка ми живее сама, измъчва се. Все не смея да ѝ кажа, че няма да се прибера на Нова година. Работа. Мисля поне дограмите да ѝ сменя, че да не се разсърди толкова…
Станка замълча, заслушана. В гласа ѝ, макар непозната, позна болката, вината, усилието да компенсираш отсъствието с подарък.
Кажете ѝ, каза тя неочаквано. Да, по-добре честно. Подаръци са хубаво нещо, ама гласът е по-важен.
Мислите ли? замълча жената. Страх ме е да не плаче.
Ще поплаче, кимна Станка, макар другата да не я вижда. Но ако не ѝ кажете, ще страда повече докато ви чака.
Пауза.
Благодаря. Странно, звъня ви по погрешка, а пък… Добре. Днес ще ѝ звънна честно. Дограмите ще намеря кой да оправи.
Сбогуваха се. Станка прибра телефона и си помисли, че ѝ е олекнало. Сети се за своя син и редките му посещения може би и той се страхува нещо да каже. Може би този странен разговор беше знак, че не само на нея ѝ е тежко.
Същата вечер в библиотеката спря интернетът. Читателите недоволстваха, но повечето останаха четяха хартиени книги. Таня се разхождаше между рафтовете, помагаше.
До входа на читалнята видя сутрешното си съобщение на таблото: “Намерена снимка момче на шейна и мъж. Търси се собственик.” По-долу някой бе закачил бележка: “В автобус 3 намерен пакет с подаръци. Върнат е. Благодарности до шофьора.”
Тя се усмихна подпис: “Админ на “Севлиево Днес”.
Стана ни дъска на чудесата каза колежката. След малко ще има обяви: “Открих любовта, ще я върна срещу награда.”
Или изгубена надежда помогнете да я намеря, отвърна Таня.
Засмяха се леко и искрено.
Пети ден, 30 декември предпразнично безумие. На пазара тълпата се бута, карат се за евтино пилешко, спорят откъде да купят майонеза за салата. На площада монтират сцена, пробват микрофони, ехти проби: “Раз-два-три!”
Николай спира на последната спирка, сваля пътници и тръгва към диспечерската за новото разписание. В коридора е тясно, мирише на кафе и цигари.
Кольо, подвиква младият диспечер. Търси те жена, каза че е от библиотеката. Остави една бележка.
Бележка: “Николай, ако имаш време, ела в библиотеката. Таня.” Телефонен номер долу.
Дълго я гледа, като че има още букви в нея. После я пъха в джоба и излиза на снега.
Вместо към автобуса, тръгна към библиотеката. Десет минути се въртя мислейки какво да каже не измисли нищо.
Библиотеката е топла. На входа украсена елха с хартиени гирлянди и стари стъклени топки. Една почти без цвят.
Добър ден казва охранителката. За кого сте?
За Таня Стефанова. Очаква ме.
Заведе го до гише “Абонамент”. Таня подреждаше каталози, като го видя изправи се.
Мислех, че няма да дойдеш.
Получих новия график оправда се. Имам малко време.
Няма да го губим усмихна се. Разрових нещо. Освен снимката.
Извади стар плик адресът му, името, апартамент от преди двайсет години.
Намерих го между книги каза. Писмо, писано някога до теб без да го изпратя. Реших просто да ти го дам. Без да чета, без да обсъждам. Просто го вземи.
Поех с треперещи пръсти.
Сигурна ли си?
Да. Вътре е онова, което не казах. Сега закъсняло… но може, не е късно просто да го пуснеш.
Мълчахме. Някъде се обърна страница.
И аз много неща не казах изстреля той. Но не умея да пиша.
Достатъчно е понякога да се отбиваш предложи тя. Автобусът ти така или иначе минава край нас.
Кимнах. Чувството вътре беше като че ли някой бе преместил мебелите в добре познатата стая и изведнъж има въздух.
На пазара Станка стоеше пред щанда си и гледаше забързани хора с чанти. В ръката ѝ списък за утре. Синът ѝ обеща да дойде на обяд за 31-ви. Говориха по телефона, след още един разговор за тарифи и телефони.
Ще мина, ама само за малко каза той. Смяната ми е от първи. Но ще се отбия.
Ела отвърна. Ще ти направя салатата както я обичаш.
Сега, гледайки тълпата, тя си помисли преди всичко това беше даденост. Сега почти чудо.
Приближи се жена с червен шал. Същата, която взе снимката в библиотеката, макар Станка да не знаеше.
Имате ли топли мъжки чорапи? попита.
Имам отвърна. За кого са?
За сина ми каза жената. За първи път посреща Нова година не у дома. На смяна е. Искам да му е по-топло.
Размениха няколко думи, избраха чорапи. Жената плати, благодари и излезе. В ръката си носеше торбичка от магазина, където някога са купили синия пуловер с ромбчета.
Вечерта на 30 декември градът бе затиснат от задръствания. Светлини се отразяваха в снега, на площада вече работеше базар чай, блини, кебапчета. По сцената мъж се готвеше за проба на микрофона, понякога пищеше.
На спирка “Пазар” съвпаднаха трима. Николай спря, отвори. Влезе Таня с торба мандарини. След нея Станка с плик и буркан горох.
Билети? каза Николай.
Таня усмихната подаде банкнота, Станка даде дребни, после погледна.
Вие ли сте онзи шофьор, дето намери пакета с подаръци? попита. В групата четох.
Може и аз да съм сви рамене. Имаше едно момченце…
Това е моят внук обади се Таня. Е, не съвсем. Съседски. Но тъй му казвам. Мама разказа. Ходи цял ден и повтаря, че му се е случило чудо.
Николай се усмихна.
Просто пакет върнах каза. Случва се.
Не винаги отбеляза Станка. Има неща, които ако си тръгнат, не се връщат.
Замълчаха. В салона някой крещеше за фойерверки. По радиото тръгна новогодишна мелодия.
А вие, обърна се Таня към Станка, да не сте казали по телефона на една жена да бъде честна с майка си за Нова година?
Аз ли? обърка се Станка.
Вчера една позната ми звъня обясни Таня. Казва, че е объркала номер. Гласът много прилича…
Станка се засмя.
Светът е малък. Не знаех, че някой слуша.
Понякога една дума променя всичко, отбеляза Николай.
До площада стигнаха мълчаливо всеки със своите мисли, но с чувството, че ги свързват невидими нишки. Не магия, а просто верига от случайности, в които всеки е избрал по нещо.
На 31-ви градът светеше. Сняг блещукваше под фенерите, от прозорци струеше топлина. На площада се трупаха хора, децата тичаха около елхата, възрастните снимаха.
Станка редеше трапезата. Миришеше на руска салата и печено пиле, на прозореца наредени мандарини. Часовникът сочеше без десет единайсет. Набра сина.
Ма, вече съм до нас, гърмеше шумът от телефона. Застоял съм се в задръстване. Не се тревожи!
Не се тревожа каза тя, въпреки сърцето ѝ препускаше. Просто… чакам.
Ще вляза, каза той. Обещавам.
Тя се усмихна и сложи чайник. В антрето вече чакаха пантофите му.
Николай седеше в кухнята, гледаше през прозореца. Жената му подреждаше хапчетата по дните. По телевизора вървеше обращението на кмета.
Не си на смяна довечера? попита тя.
Не. Утре от рано.
Извади от джоба си плика на Таня, разпоря го, разлисти. Първите редове думи, които някога е чакал, сетне спрял. Извинения, тъга, признание, че не е знаела друг начин. Прочете до край, сгъна, прибра в чекмеджето.
Какво е това? попита жена му.
Старо писмо. Дошло точно на време отвърна той.
Наля си чай, отчупи кекс. Телефонът примигна дъщеря му: “Татко, ЧНГ! Включи телевизора в полунощ, ще помахам от залата.”
Усмихна се. Написа: “Ще гледам. Чакам.”
Таня посрещаше новата година сама в гарсониерата отсреща училището. На масата чиния мандарини, салата и парченце луканка. Телевизорът на фон. На прозореца копие на снимката онази, забравената между страниците. Оригиналът даде на жената, копието сложи “за спомен”.
Тя погледна снимките. Сложи ги между книгите. До тях снимка на дъщеря ѝ като малка, с шапка. На двете има сняг до колене.
Без пет дванадесет звънна телефон.
Мамо! беше дъщеря ѝ. Успях! Загубих време в работа, но излязох навън. ЧНГ, мамо!
И на теб! Да не замръзна?
Не, тук е топло, светло, всички са навън. Ще ти пратя видео. Недей да заспиваш, изчакай камбаните!
Ще чакам.
Говориха още за нищо. После Таня застана до прозореца. Чуваха се гласове, смях, пукане на пиратки.
Точно тогава на площада пристигаха и всички други: Станка със сина, който успял за малко; Николай с жена си навън “да подиша”; жената с червения шал и момче, държащо мека играчка; диспечерът с момичето от будката; непознатата жена, която все пак казала на майка си истината и поръчала нови прозорци…
Стояха смесени, непознати, свързани с невидими нишки. На сцената водещият преброяваше, но малцина го слушаха. Всички гледаха часовника на общината.
Малко преди бой на часовника по площада мина мъж с тъмно яке и плетена шапка. Бавен ход, докато оглеждаше, сякаш търси някой. Момче забяга край него същото, с играчката и мъжът се усмихна, кимна. Момчето отвърна, хукна към майка си.
Мъжът се спря до елхата, погледна звездата, после се скри в тълпата. Никой наоколо не му обръщаше особено внимание може би го взеха за просяк или гост. Никой не запомни лицето.
Часовникът удари дванадесет. Избухнаха викове, прегръдки, глътки от шампанско. Сняг валеше на едри парцали върху рамене, коси, ръкавици.
Станка прегърна сина, който държеше чашка лимонада.
Честита Нова година, майко прошепна.
Честит ти и на теб и не можеше да спре сълзата в гласа.
Николай гледаше светлините на сцената. Жена му здраво го държеше.
Добре, че излязохме. Не сме били сред хора отдавна.
Така е.
Таня сама в стаята, чуваше лудницата, наздравици, смях. Повдигна чаша минерална вода.
Честита Нова година каза тихо.
На лавицата снимките проблясваха. Снегът навън вървеше по-гъсто.
В малкия град, където преди седмица нямаше нито сняг, нито топла вода, нито по-особена вяра в чудеса, хората легнаха с усещане за умора и странен покой. Нищо велико не бе станало никой не бе станал милионер, не бе изцерен от чудо, не бе срещнал магьосник.
Но някой намери снимка. Някой върна пакет. Някой набра “грешния” номер и каза най-важното. Някой предаде старо писмо, някой обеща да мине и мина. Малките завои, почти невидими, изплетоха паяжина от случайности, които не се виждат напълно, но се усещат дълбоко.
Цяла нощ валя сняг. На 1 януари сутринта метачите хванаха лопатите, децата шейните, възрастните кошчетата с боклук и лека болка в главата. Автобус 3 тръгна в 7. В отдела “Трико” беше тихо, но лампичките светеха. В библиотеката стояха новите книги още с аромат на печат.
Градът продължи напред. А някъде между блоковете, автобусите, телефоните и снимките може би някой все така прилежно мести тънките нишки, за да се намира загубеното. Или може би самите хора неволно го правят без да съзнават.
И този януари в малкия град се усещаше светът не е безразличен към тях. А това често е всичко, от което човек има нужда.
