Знаеш ли, винаги съм си мислела, че такива неща се случват само в статиите по сайтовете или в разкази на познати. А ето, че и на мен ми се случи нещо подобно и още не мога да го осмисля напълно.
Бях на 6 години, когато баща ми просто си тръгна една сутрин и повече никога не се върна. Остави ни мен, майка ми и двете ми по-малки близначки да се оправяме сами. Дълго време мама се опитваше да го оправдава пред мен, разказваше ми, че бил на командировка. А аз усещах, че всичко това са само думи и празни обещания. После един ден тя се отказа да лъже и ми каза: Татко вече няма да е част от нашия живот. Приеми го.
Как да го приема като дете? Гневях се, мразех го, мечтаех си как един ден ще се върне и всичко ще стане като преди. Нищо подобно не се случи, разбира се. Мама остана сама и не си намери друг човек, не че не искаше, просто кой би се захванал с разведена жена с три деца в малкото село? Времето минаваше, аз пораснах, омъжих се, имам вече деца. Продължаваме да си живеем на село, държим малко стопанство, имаме млада ябълкова градина знаеш, не е сякаш богатство, но хем храна има, хем вече носи някой лев.
Преди няколко месеца ми звънна един мъж, който въобще не познавах. Казва, че искал да говорим сериозно и спомена, че се интересува от ябълки на едро. Аз си казах защо не, срещнахме се в градината. Дойде един плешив, бая напълнял човек, който остави до мен една торбичка. Отварям я евтини бонбони и кутийка разтворимо кафе. Честно, учудих се. Тогава той ми каза:
Аз съм баща ти.
Повярвай ми, онемях. Само успях да промълвя:
А в затвор ли беше?
Не.
Ябълки ще купуваш ли?
Не.
Е, тогава… Довиждане.
Довиждане…
Остави торбата на пейката и тръгна. Настигнах го, върнах му евтините неща, честно да ти кажа, направо не знам за какво изобщо ги беше донесъл. Предупредих сестрите си, че ще се появи и при тях. Познай отишъл с абсолютно същата торбичка. Как човек може да си тръгне за 24 години и да се върне само с пикняво кафе и малко захаросани бонбони? Кажи ми, моля те ти би ли могла да разбереш такова нещо?
