Никой не се интересува какво се е случило, с кого е бил синът ми, как съм се чувствала.
Не обичам да си спомням този ден, но искам да споделя историята си. Всичко започва напълно обикновено. Заедно със семейството тръгваме към село да си починем и да отпразнуваме годишнината от сватбата ни. Пристигаме бързо. Докато брат ми и баща ми редят шишчетата на скарата под асмата, ние с малкия обикаляме двора и събираме есенни листа.
Връщаме се при колата. Решавам да нахраня сина си, приготвила съм му извара за из пътя. Яде една лъжица и отказва. Жал ми е да го изхвърля изяждам остатъка. След около половин час ми призлява. Целият празник изкарвам легнала на задната седалка в колата.
Когато се прибираме в София, съпругът ми ми дава хапчета. Но ми става още по-зле. Решава да вика линейка, въпреки че не исках. Медиците настояват да ме откарат в болница. Много исках мъжът ми да дойде с мен, но трябваше да остане със сина ни.
Ужасно се тревожех ще се справи ли сам, защото детето е на специален режим на хранене. Обаждам се на майка ми и я моля след час да ме вземе от болницата. Но тя ми казва:
В нощта няма да тръгна никъде! Сами се оправяйте!
Никой не го е грижа какво ми е, къде е синът ми и с кого. В болницата ми правят ехограф, кръвни изследвания диагнозата е апендицит. Уведомявам мъжа си по телефона, че ми предстои спешна операция и ще го държа в течение.
Веднага след операцията искам телефон да се чуя с вкъщи. Той ми казва, че синът ни плаче и е гладен. Трябва да отскочи до магазина, но няма кой да гледа детето или да донесе нещо за ядене.
Звъня на баща ми и буквално го моля да помага на съпруга ми. Донася покупки и ми отсича:
На мен повече не разчитай!
Нито един ден никой от близките не дойде да помогне на съпруга ми. Оправя се сам с всичко. На третия ден той се обади на майка си Радка, която пристига от Пловдив. Много помогна, дойде даже до болницата да ме види. Но можеше и да не идва. Когато доведе сина ми, той протегна ръка към мен. Тогава свекървата ми казва:
Мама те остави, нали?
Защо говориш така? В болница съм! извиках през сълзи.
Шокирана съм от думите й. Тя винаги има какво да каже, но нямах избор без помощта ѝ мъжът ми нямаше да се справи.
Много завиждам на хората, които имат здрава връзка с родителите си. Винаги съм мечтала за нормални отношения със свекърите с обич и разбиране между нас. Но… за съжаление, не ми се получи.
