16 октомври
Понякога животът поднася такива студени уроци, че дъхът ти спира, дори без да духа вятър. С тази мисъл седнах на стария пейка в парка Борисова градина в София, почти премръзнал, със замръзнали ръце и крака, докато ситен сняг притискаше раменете ми. Вятърът се процеждаше през износения ми кафяв балтон, а в главата ми се въртеше само едно как ме изгониха от собствения ми дом… моят Никола и снаха ми Вяра.
Тате, с Вяра вече нямаме място, а грижата за теб стана голяма отговорност. Моля те, разбери ме гледаше надолу, не ме поглеждаше в очите.
Разбирам, сине едва промълвих, макар че цялото ми същество крещеше. Как да разбера? Бях му посветил целия си живот, възпитах го, дом градихме за него и бъдещето му А сега, на стари години, бях излишен.
Този ден ще ме преследва до края на живота ми съранена раница, в която побрах шепа вещи, побеляла глава, отпусната от срам и горчиви сълзи на очи. Не знаех накъде да поема. Съседите се правеха, че не ме виждат. Самата мисъл за старчески дом ме караше да треперя. София бе станала толкова чужда, толкова ледена.
Седнах на една пейка, тялото ми постепенно вкочанясваше. Спомените ме заляха Къде ли е Иванка Жена ми, с която градихме този дом. Заедно отгледахме Никола, мечтаехме колко приятно ще седим някой ден до печката и ще разказваме спомени. Тя все казваше: Като остареем, ще се топлим един до друг и ще си раздумваме за младите години. Само че Иванка си отиде преди две години, а оттогава за сина ми и Вяра аз бях само бреме.
С мен се случи нещо странно бях притворил очи, усещах как цялото тяло ми изстива, дъхът ми става все по-бавен и объркан. Дали така се умира? блесна в умът ми. Изведнъж усетих нежен, топъл допир по бузата си. Отворих очи. Замръзнах.
До мен стоеше старата улична кучка Марта, същата, на която подхвърлях кокалчета пред входа на блока години наред. Погледът ѝ беше добър, предан, някак разбиращ. Кротко облиза измръзналата ми ръка и я наведе към мен, с ръмжене, сякаш ми казваше Ставай!
Дошла си, Мартичке прошепнах, слабо усмихнат.
Кучето замаха с опашка и внимателно се притисна в краката ми, топлейки ме с тялото си. Разплаках се. Никой друг не се беше сетил за мен, само тази вярна душа.
С мъка се изправих, облегнат на пейката, а Марта ходеше до мен, от време на време се обръщаше, сякаш ми казваше Следвай ме. Тръгнахме заедно по празните булеварди, а след няколко преки стигнахме до изоставен навес, някога склад на старото ЖП депо. Кучето изскимтя и бутна вратата с муцуна.
Вътре имаше малко слама, миришеше на влажно, но беше по-добре от нищото. Седнах до стената, привлякох Марта към себе си, а тя се сгуши в мен, рошава и кална, но позната до болка.
Благодаря ти прошепнах, ти поне не ме изостави.
Затворих очи и оставих топлината ѝ да ме стопли в тази студена нощ. Миналото избледняваше, а аз се молех тихо ако Господ ме вижда, все още да не ме е забравил…
На сутринта случаен минувач ни откри, свити до прага на навеса аз, треперещ старец, и преданото ми куче. Марта ме бе топлила цяла нощ, не се бе отделила от мен. Човекът повика Бърза помощ и ме закараха в болница. Щом си поех дъх отново, първото, което попитах, бе:
Къде е моето куче?
Медицинската сестра се усмихна:
Чака ви отвън пред входа, не е помръднала.
Точно тогава разбрах истинската вярност не идва само по кръв, не винаги близките са ти най-верните хора. Понякога тези, които наричаш непознати, са всъщност най-големите ти приятели.
Моят дом повече не видях. Никола и Вяра го продадоха скоро след онзи ден. Заселих се в дом за възрастни. Там поне ми беше топло, а Марта остана винаги до мен най-преданата другарка, която дойде при мен точно когато вече бях готов да си отида от този свят.
Синът и снахата изгониха възрастния баща от собствения му дом – дядото почти умираше от студ, когато изведнъж някой леко докосна лицето му. Щом отвори очи, застина от ужас…
