ПУСТОЦВЕТ
На Таня мъжът ѝ работеше в Шейново. Акушер-гинеколог.
Семейството мечтаеше за дете. Но нов живот така и не се появяваше при Таня.
Стоян, нейният съпруг, сам лекуваше жена си, водеше я по минерални извори и санаториуми в Хисаря и Велинград, търсеше помощ от колеги… Напразно. Пет години преминаха в грижи и надежди, а резултат – никакъв.
В последно време Стоян започна да се прибира все по-късно от работа, стана по-весел и шегаджия, често разказваше истории за моята сестричка – новата медицинска сестра в отделението. Таня усещаше, че нещо не е наред, и подозираше, че мъжът ѝ може би си има резервен вариант. Реши да отиде лично в болницата, макар и рядко да го е правила, защото атмосферата там ѝ напомняше за онова, което не може да има. Бебешкият плач, развълнувани майки, бащи с букети, щастливи роднини… Всичко това я болеше.
Таня почука леко на вратата.
– Влез.
– Ти ли си, Таня? – учуди се Стоян.
– Нищо особено, липсваше ми – отговори тя със сила.
В този момент вратата се отвори рязко и влезе в стаята млада сестра – хубава жена с бял халат и шапка, окъпана в парфюм. Без дори да погледне Таня, тя се обърна към Стоян:
– Стояне Илиянов, както се разбрахме, тази вечер у мен, нали?
– Запознай се, Величка, това е жена ми каза Стоян бързо.
– О, извинете, помислих, че е пациентка. Приятно ми е, каза Величка и скорострелно изчезна.
Таня изпита празнота.
– Какво ще кажеш, Стояне Илиянов?
– После ще поговорим. Имам работа! – сряза я той безпощадно.
– Дори не опитваш да ми обясниш? каза тя тихо, но с горчивина.
Стоян грабна телефона бяха го повикали спешно. Таня излезе от болницата като премазан човек.
Вечерта Стоян се прибра едва на зазоряване. Мълчаливо започна да събира дрехи, избягваше очите ѝ.
– Танче, прости. Нашият живот някак избледня, а времето минава Искам семейство, деца!
– Остави, Стояне. Знам, че за теб не съм нищо повече от пустоцвет… Желая ти щастие и наследници. Довиждане!
Стоян затвори вратата. Таня погледна през прозореца видя го да се качва на такси, до него седеше другата.
Направи си кафе, запали цигара. Мислеше: Стоян направи каквото можа. Измъчи се покрай мен, мечтаеше за дете и семейство. Нашият брак беше крехък. Аз нямаше как да му родя дете може би беше правилно но боли.
С времето Таня научи, че Стоян скоро станал татко сестрата му родила дъщеря. Дано е щастлив! А аз? Само на 27 съм Да не би съдбата ми да е празна?
Примиряваше се Друга жена би се гмурнала в работата. Таня мечтаеше да осинови дете от дома в Доганово, но ѝ отказаха “непълно семейство”. Опита да намери покой в манастира край Бачково. Манастирската жена я посъветва: Млада си, недей още. Животът ти тепърва започва!
За първи път Таня повярва. Сърцето ѝ отново заби с надежда. Времето наистина е най-добрият лечител.
В театъра, поканена от приятелка, Таня срещна Калин. Още с първата дума ѝ стана близък, сякаш го познава цял живот. Той я хареса от пръв поглед. За сватба не бавиха Таня с открито сърце сподели за своя дефект, но Калин не се притесни.
В деня на сватбата ѝ прошепна:
– Заедно ще се справим, Танче! И в хубаво, и в лошо с теб ще съм до край!
След седем години имаха три деца две дъщери и един син. Калине, време е да спрем!, шегуваше се Таня, а Калин я гледаше с обич:
– Каквото Бог реши, мила!
В дома им имаше истинско щастие.
Веднъж Таня, разхождайки се с децата в Южния парк, видя Стоян. Не се бяха срещали десетилетие. Тя първа го повика. Стоян не я позна веднага, после се усмихна:
– Ти ли си, Таня? Колко си разцъфнала! Заслужаваш всяко щастие! Слушал съм за теб, браво на вас с Калин! Твоят син е цяла твоя копие, а щерките сигурно на баща си?
– Калин е невероятен човек. Обичаме се истински! отговори с гордост Таня.
– А ти, Стояне? Дъщеря ти голяма ли е вече?
– Няма дъщеря, Танче лицето му помръкна.
– Как така?
– Престъпих пред теб, Таня. Както казват, немалко лъжи има на този свят. Оная сестра ме изигра. Родила дъщеря, но не моя и двамата сме светлооки, детето излезе тъмнооко След време всичко се изясни. Живяхме на лъжи, разделихме се. Мама ми призна, че като малък съм изкарал заушка и съм безплоден. А аз те измъчвах с години, мислех, че ти си “пустоцветът”, а се оказа аз съм!
– Не тъгувай, Стояне! Като лекар ти даваш щастие на много семейства. И това е благословия! опита да го утеши Таня.
– Благодаря, Танче! Съдбата все пак ме дари в отделението срещнах една жена, Мария. Родила чудно момченце, без баща. Запознахме се, заобичах хлапето, после и нея. Разказах ѝ за моя проблем. Остана до мен. Скоро се венчахме. Сега сме трима! очите на Стоян грееха.
– Разбирам те, Стояне. Наистина разбирам
Животът може да ни отнеме много, но ни дарява с още повече светлина, когато не загубим надежда и сърцето си отворено. Защото щастието идва в разни форми и любовта винаги намира път.
